Книгата "Родови хроники" от Никола Ферманджиев е изчезнала от дома ми. Беше с автограф от автора и поради това отделена при останалите надписани книги. (Вероятно се е изгубила още навремето, иначе защо още тогава съм се снабдил с второто издание от 1977 година?) Няма я и другата му знаменита книга "Ботевите четници разказват". Не познавам лично никой друг писател, който така майсторски да разлиства миналото - не миналото въобще, а само запазените му страници, от които да подрежда вълнуващи сюжети. Приписки, документи, предания, откъслеци от свидетелства, разпилени в различни пластове на историята, той проучваше, свързваше и припомняше - в един век, който не подтикваше към това.

Беше светъл, дружелюбен човек, но не особено словоохотлив. Носеше в редакцията сбити, гъсто написани очерци и бележки за



възрожденци и националреволюционери,

предимно забравени и подминавани



Често му се налагаше да обяснява кои са техните герои и защо е хубаво да се "отбележат". Тогава вече се разприказваше, не можеш го позна. Разказваше купища подробности, които в донесения текст изобщо не се споменаваха. Така разбирахме как дълбоко и търпеливо копае този човек и колко много факти и познание стоят зад всяка негова дума. В онези години на нихилизъм към минало и добродетели, на подритване на родовата памет и наследеното от поколенията той строго и убедително доказваше, че достойнствата и блясъкът на значимите фигури в българския живот не се създават за ден, че изграждането на рода е мъдрост, съзнание и воля. Умееше да внушава, че настоящето е закодирано в предишното, а бъдещото - и в днешното. И че от това произтичат отговорности за онзи, чиято съвест не спи.

Това може да се проследи в самите хроники, в които се разгръщат родословията на войводи (Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа) и революционери (Г. С. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Ангел Кънчев, Обретеновците). Онзи, който избере да се потопи в тях, и днес ще почувства



автентичния вкус на българската съдба,

вкус на страдание и дързост, на жертви и неправда



Не знам защо смъртта (1979) реши да прекрати това дело, което днес намирам като недокоснато от годините - страници, които събуждат почит у писателя.

Всъщност потърсих и разгърнах тази книга заради една от сестрите на Ангел Кънчев, споменаваната и друг път в "Нерви и утехи" Иванка Горова, за която съм чел и чувал, че на борда на "Радецки" е приела от ръцете на Ботев прощалното му писмо до Венета, онова самото, безсмъртното... "после отечеството"... Това Ферманджиев го потвърждава, предава и много подробности за тази, както и за другите две сестри на революционера. Иванка умира млада, в разгара на Освободителната война, гробът й е в двора на тревненската черква "Свети Георги". След като слезли с Иванка от парахода в Бекет, съпругът й, близкият на революцията фабрикант Димитър Горов, изпраща съставената от Ботев телеграма до световните вестници, с която войводата обяснява мисията на своята чета... Раздал богатството си за народните дела, този мъж умира в бедност.Той, който преди е имал модерна фабрика за свещи, оставя три франка да му запалят една. Ех!...

Съдбата на двете живи след Освобождението сестри е изпълнена с бедност и унижения. Като по някаква кошмарна традиция българският живот сякаш отмъщава за отдаването и доблестта. Там се разбира, че по-голямата от тях също е свързана с паметното послание. В спомените си Кина Кънчева твърди, че и тя е била на борда на "Радецки" и че писмата, които Ботев предал за своите близки, двете с Иванка заплели в косите си и така успели да ги укрият. Тази жена до смъртта си се бори с лишенията, а съдбата на малката сестра Стоянка е позор за всеки просветен народ. Така семейството на героя заплаща подвига му в свободна България.



Впрочем, за писмото...

Дължа това отклонение



В изследването си за Ботевия род Никола Ферманджиев често се спира на неговата съдба. "През целия си живот след гибелта на Ботев - пише той - Венета е чувствала величието на духа на съпруга си и е пазила като най-свидна скъпоценност неговото прощално писмо до нея и децата й. Това писмо тя често препрочитала със сълзи на очи, а в деня на Ботевата гибел го поставяла до обкичения с цветя портрет на войводата." В деня на смъртта си старата жена тревожно чакала синът й Димитър да пристигне от София във Велико Търново - предала му скъпоценното писмо и издъхнала още същия ден.

Но съдбата на това писмо още не е решена. През 1930 година в дома на Димитър Рашев довеждат богат чужденец. Той прави щедро предложение: огромна сума срещу семейната реликва - писмото от борда на "Радецки". Отпратен не съвсем любезно, посетителят недоумява: "Вие не сте богат народ, защо отказвате?" Изглежда, това посещение диктува важното решение на доведения син на поета. Той предава (1933) писмото на Министерството на народното просвещение. Поверен в ръцете на крехката, трагично белязана Иванка Горова, безсмъртният документ намира мястото си за вечни времена в Народната библиотека.

Има и още източници, свидетелства най-различни. Някои автори изграждат други версии. Но оставам благодарен на импулса, който ме отведе от гроба в тревненската черква "Свети Георги" до страниците на тази необикновена книга. Всъщност и самото писмо, и тя самата са част от едно и също послание. Да имаме душа и сила да го предадем по-нататък - това вече ще е жест на съдбата. Ако тя ни посочи за това - не трябва да се колебаем. Защото то ще е един необикновен шанс. Или, както е модерно днес, мисия...