|
| Проф. Диана Гергова |
- Проф. Гергова, колко средства за археология има за 2012 г. и на какъв принцип се разпределят те?
- Това, което се знаеше от колегите, бе, че за разкопки за цялата страна има 500 хил. лв., разпределени между 10-15 обекта. Толкова са само приходите от билети в един резерват като Сборяново за 1 г. Това са смешни пари. След 10-годишни усилия през тази година получихме от Министерството на културата 12 500 лв. - повече от недостатъчно, за да завършим проучването на такъв знаков паметник като Голямата свещарска могила. С тази малка сума успяхме да довършим изследването на уникална, вкопана на 4 м дълбочина, тракийска гробница с прекрасен цветен олтар и ритуална площадка, както и да запазим на място извършените жертвоприношения на кон и куче. Тя е под защитна сграда и отворена за посещение. Но не е важно само колко пари има, а и как се разпределят и дали се дават навреме. Принцип, по който се разпределят парите за археология, няма.
- "Главният археолог" на държавата Симеон Дянков отпусна значителни допълнителни суми за разкопки. Имаше ли тук принцип и целесъобразно ли бе от гледна точка на обектите?
- Тази година стана твърде видимо, че в бедна България допълнителните пари за разкопки са многократно повече от тези в министерството. Те се раздаваха щедро и некомпетентно - без професионални становища на археолозите, без перспективни програми и анализи на икономическия и социалния ефект. Това финансиране предизвика основателно недоволство. Да се раздават стотици хиляди за започване на нови обекти, а вече разработени обекти да остават без стотинка е твърде неефективно. Тези пари се използваха за личен пиар на управляващите. На много места е необходимо малко, за да се завърши проучването на един паметник и да се премине към неговата социализация. Опитайте се да намерите тези малки пари. Невъзможно е.
Всеки нов разкрит и навреме консервиран и социализиран паметник означава засилен туристически интерес. Затова категорично възразявам на внушенията, че археолозите се интересуват само от разкопките си, а после им е необходим Божидар Димитров, за да се превърнат откритията им и в туристически обекти. Аварийната консервация - проектирането и социализацията на археологически паметник, е единен творчески процес. И всеки значим обект трябва да има своя екип от археолог, реставратор, архитект, мениджър. Да разполагат с приходите от труда на екипа и да могат да ги използват в оперативен порядък за най-важните предстоящи дейности. Вместо това обектите ни се източват.
- Къде отиват парите от входните такси?
- Няма прозрачност къде отиват средствата. В някои случаи - в музеите, в други - в общините. Сигурно е обаче, че смисленият принцип - който прибира приходите да има задължението да реинвестира в изследването, опазването и рекламата на паметниците, за да се развият като туристически обекти, просто го няма. В Сборяново - приходи от 500 000 лв., във Велико Търново - над 1 000 000 лв. Печелившите обекти се източват, парите отиват не се знае къде - за запълване на дупки в бюджета, но може би и за бездънни джобове.
- Остава впечатление и за политиканстване на тема археология...
- Археологията е наука, която буди симпатии в обществото. Политиците се научиха да я употребяват активно. Големите суми, които се цитират в медиите, съвсем не са свидетелство за адекватен подход на държавата към археологическото наследство. Мисля, че отскок няма да може да се направи. Ние сме така оплетени от безумното, неработещо и спъващо каквато и да е смислена работа културно законодателство, че нямаме шанс да използваме значителните ресурси, които ни предоставя ЕС.
- С какво не сте съгласни в закона за културното наследство?
- Стана практика законите да се правят от неспециалисти. Законът за културното наследство бе приет при предишното правителство след почти 20-годишни мъки. Сбъркан като философия, този закон отвори врати за малки и големи корупционни схеми. Малкото смислени неща, които пък бяха удачни и защитаваха професионализма, сега се прави опит да бъдат премахнати. Законът не решава, с малки изключения, нито един от проблемите на археологическото ни богатство. Иманярството и свързаният с него трафик продължават да са печеливша криминална индустрия, на пръсти се броят осъдените. Последователна политика за ефективна борба с този вид престъпност няма. Във всяко село се знае кой иманярства, кой с кого е свързан, къде нагоре отиват нишките. Да се хващат на границата археологически находки, предназначени за пазара на Запад, е успех, но истинското опазване трябва да е свързано с превенцията. Никой не поставя въпроса за ефективна превенция на иманярските дейности, за създаването на археологическа полиция или за обвързване на сродните институции - полиция, горски и ловни стопанства, пазачи на селскостопански земи, музеи. Археологическите обекти масово се разорават, могилите, запазили се през хилядолетията, изчезват. Собственикът на земята несъзнателно или поръчково руши, но се прави, че не знае. Отговорността би била много по-голяма, ако купувачът или арендаторът на земя имат в договора за продажба или аренда забележка, че на терена му има археологически обект, който не може или се обработва при определен режим.
Между скоростта, с която следва да се работи на терена, и скоростта, с която по закон работи администрацията, има огромно разминаване. Работата на археолозите, които спасяват националното наследство, е като работата на военните хирурзи - спасява се човешки живот, спасява се уникален паметник. А ние сме все по-зависими от обективно неизпълними, понякога смехотворни изисквания, много бюрокрация. В този дух трябва да споделим обществената тайна, че министърът на културата е принципал на археологическото наследство като публична държавна собственост само на книга. Защото археологът, който се занимава с регистрирането, изследването и опазването, трябва да мине през срамни процедури, за да получи разрешението си. Въпреки че в другите закони е казано - всички собственици са длъжни да осигурят достъп до археологическите обекти, археологът трябва да има писменото съгласие на собственика на терена или евентуално на съответния кмет. Съдбата на археолога и издирваната от него публичната държавна собственост зависят от собственика на нивата или от кмета, но не и от министъра.
След това археологът трябва при всяко свое искане - по 5-6 на година, да подпише декларация, че не участва в концесия на археологически обект. Такива все още у нас няма. Но е известно, че концесия за нефт и газ се дава на специализирани фирми в тази област, за злато - също. Не е известно защо е опасно един археолог да участва в концесия и с какво това е в конфликт с научните му занимания. Археологът е длъжен да осигури и охраната на проучвания от него паметник за цялата година, а не само за времето на проучването. Многократно увеличеното чиновничество се е струпало върху нещастните ни глави. Ако ви трябва спешно покритие над уникален паметник, чиновникът от министерството компетентно ще ви цитира метеорологичната прогноза, че в следващите месеци няма да вали и няма защо да се бърза. Тенденцията е към още по-голямо засилване на административния подход, ограничаване ролята на професионалистите, поставянето им в крепостническа зависимост от по-малко компетентните от тях.
- Има ли стратегия за развитието на археологията и възможно ли е туризмът ни от алкохолен да стане културен?
- Стратегия няма. Повече от очевидно е, че толкова важна за страната ни материя като културното наследство и мястото му в духовното и икономическото укрепване на страната е най-малко ясната на управляващите. Опазването на наследството е творческо сътрудничество на специалисти преди всичко от научни и културни институции. Ако отидете в Италия или Гърция, или където и да е, ръководители на големите европейски проекти в археологията, консервацията и реставрацията са археолозите или архитектите, а не администраторите. Само след като се състои истинската реформа в областта на културното наследство, можем да смятаме, че сме направили крачка напред в демокрацията и към ефективното използване на потенциала на археологическото ни богатство за развитие на интелигентен културен туризъм.
