В трамвая гражданин досажда на милиционер:

- Искаш ли да ти кажа един виц?

- Какъв виц бе, не виждаш ли, че съм милиционер?

- Нищо - рекъл гражданинът, - аз ще ти го кажа два пъти...

Какъв ще да е бил този толкова хубав виц, че човекът нямал търпение да го разкаже някому, та ако ще и да е милиционер, ние не знаем. Жалко, защото един такъв, свеж и пиперлия, би ни дошъл добре. Днес добри вицове няма, а когато има, по-възрастните си спомнят, че това са преработени от тяхното време. Разказах го, впрочем, тоя, същия, на професор Иван Славов и той не се засмя. "Тука - рече ми той - има поне два вица. Първият, че гражданинът напира да го разказва на милиционер. Това въобще не е смешно. То значи само, че гражданинът е глупав. Вторият, че щял да му го каже два пъти. Това пък значи, че милиционерът е глупав, но това също не е смешно, а тъжно, и като погледнеш - опасно. И после: два глупака в един виц - това е против правилата. Не отговаря на жанра." Професорът се смяташе капацитет по вицовете, пишеше и издаваше книги по темата, не го одобри. Но все пак отбеляза: "Единственото хубаво му е това , че не е преработен. Вицовете за милиционери обикновено са пригодени, префасонирани вицове за луди от миналото. Преработката не винаги сполучва: едно е да си луд, и друго - да си тъп." И с тази уговорка той все пак не прие вица. Отхвърли го. На професор трудно се угажда.



Пък и преситени бяхме тогава. Имаше избор...



Използвам случая да добавя, че преработките продължиха и в наши дни. Вицовете за милиционери (предишните за луди) дълго се предлагаха като вицове за мутри. От известно време те изпълняват и ролята на политически вицове, познайте защо. Но пак не е както преди.

Тогава времето беше за вицове, раждаше ги, извираха отвсякъде. И не беше - за виц можеше съвсем реално да загазиш. Отивало се зад решетката. "Златна решетка", както я беше провъзгласил същият професор Славов. Ще призная, че не ми беше известен такъв случай. Говореше се, но ей така, въобще. За някакъв инженер от Пловдив. За някакъв асистент от университета. След промените станаха известни такива хора - за вицове загубили свободата си. А поетът Иван Цанев преди време ми разказа за познат българин, който за един и същи виц лежал два пъти: и преди, и след девети септември. Сюжетът бил за Сталин и Хитлер. Първо го вкарали заради Хитлер. После режимът се сменил, но като отворили досието му, прочели въпросния виц и пак го вкарали - този път заради Сталин. Ето, това е попадение! Този човек е известен дисидент и писател в емиграция. Да бях си взел разрешение, щях да му сложа името. Да видите, че не е виц!

Но ако пък толкова искаха да преследват явлението, затворите щяха да са пълни с невнимателни разказвачи на вицове. Защото тая тайна се споделя задължително с повечко хора, нали?



Вицът иска публика

и тая публика е пълна с издайници -



всеки бърза да го разкаже, вицът мирен не стои. Значи не е била толкова жестока забраната, властта хем я боли, хем я сърби...

В същото време пред очите ни разни мъже се издигаха именно поради способността да помнят и да разказват вицове. Някои направиха страхотни кариери, това се подмяташе в обществото. Имаше един такъв академик, засмяна социалистическа Шехерезада, беше си учен отвсякъде, но твърдяха, че вицовете го държат на върха. Накрая, като нямаше вече на кого да разказва, прописа стихове, жално ми стана, като ги четох.

Имало е, значи, някаква причина да я държат тая юзда хлабава. Старият спортен журналист Иван Делчев твърдеше, че някъде в службите имало отдел, където фабрикували вицове: измисляли нови и приспособявали стари от различни страни към социалистическата действителност. И че това го имало в повечето държави от Варшавския договор. Но Иван беше човек с неудържима фантазия, това може и да беше чиста измислица. Самият той, обаче, веднъж ми разказа два вица от Югославия. Ти да видиш!

Как в Крагуевац (според него действието на всички тамошни вицове се развивало в Крагуевац) един, като ходел от опашка на опашка - за хляб, за пъпеши, за бензин, се нервирал и рекъл, че ще си купи пушка и ще отиде в Београда да убие друга Тито. Но някой от опашката го съжалил: недей, друже, да ходиш - и за това има опашка.

И как друг пак в Крагуевац хванал голяма риба, та я занесъл на жена си да я опържи. Нямаме масло - възразила жената. Тогава да я опечем? Нямаме дърва (ток) - бил отговорът. Диалогът продължил с "има и няма", всъщност в къщата нямало нищо, нямало и пари да купят, та мъжът се ядосал, отнесъл рибата и я хвърлил обратно в реката. (В Дунава, каза тогава Иван, но след време аз минах през Крагуевац - градът не е на Дунава, друга някаква река тече, по-малка.) Рибата глътнала вода, показала се и се провикнала:



"Долу злостната империалистическа пропаганда. Да живее..."

И казала кой да живее.



След време в Манагуа тези вицове, в същия ред, само с лека редакция, ми ги разказа колега от тамошния вестник "Ел Диарио". Сандинистите получаваха усилена помощ от социалистическите страни, те само така и съществуваха. В комплекта с помощи навярно влизаше и всичко останало, вицовете също. Бяха прилегнали отлично. Само рибата беше сменена с игуана, както и името на онзи, който в единия виц бе нарочен за убиване, а във втория - за живеене. Замръзнах от изумление и разказах на дипломата, който ме бе завел на вечерята, каква е работата - че това са вицове от нашия живот. Отказа да преведе: не трябвало да разочароваме никарагуанците от социалистическия строй, нямали сме право.

Въпросът е, обаче, дали те се бяха родили там, в аналогична среда, или наистина, както твърдеше Иван Делчев, имаше някакъв център, който да зарежда страните от лагера освен с идеология, и с вицовете, които уж трябва да я ерозират. Претеглени, разбира се, опитомени. Една не особено смислена теория за социалните отдушници, която по-късно се появи ни в клин, ни в ръкав, може би обяснява и това. Вицът - социален отдушник, защо не?

По едно време заподозрях, че един такъв център е Радио Ереван. В различни вицове то се произнясаше по животрептущи въпроси на социалистическия живот. Бяха много свежи и съвсем злободневни. Но Йордан Попов ми е разказвал, че от "Стършел" поканили представители на радиото на някаква среща за хумора и сатирата. Представители дошли наистина, кой се отказва от такава командировка, но били смаяни от тукашните заблуди за тяхната официална и откровено скучна институция. На никого в радиото дори не му минавало през ума да твори, а още по-малко пък да разпространява какъвто и да е хумор. Голям конфуз, но иначе гостуването протекло в много топла обстановка. Сега си мисля: ако това все пак е бил някакъв център за генериране на вицове, то той ще да е бил таен, съвършено секретен и неговите пратеници са си държали езика зад зъбите.

Но това вече е параноя. Повече ми харесва репликата на Йордан Радичков, подхвърлена веднъж в списание "Септември":



"Вицът е ужасното дете на литературата.

Но пък нали от детските уста говори Бог?"



Било е на редколегия в списанието. Такива събирания рядко минаваха без вицове. Онези, които разказваше главният редактор Владо Голев, обикновено бяха от високо място. Така и обясняваше, бил го е чул в ЦК. Значи и там си обменяха вицове. Запомнил съм един. Ето какво са си разказвали тогава в ЦК.

Български инженер отишъл на обмяна на опит в Москва. Трудили се цялата седмица със съветския колега, обикаляли заводи и обекти, за уикенда руснакът го поканил на дачата си. Приказна дача била това, голяма, модерна, а всичко в нея било дефицитно. Смаял се нашенецът и простодушно попитал как се получават такива чудеса.

- Виждаш ли онзи мост там? - попитал домакинът. Трябваше да е с четири платна, а сега е с две. Това е отговорът.

След време руснакът върнал визитата. Обменяли опит през седмицата, а в събота и неделя - на вилата. Палат се оказала тази вила. Басейн, барбекю, климатици, пълен гараж и всичко, дето го има само при капитализма. Гостът се смръзнал. Попитал направо: как?

- Виждаш ли онзи мост там? - посочил домакинът в далечината.

- Няма никакъв мост - объркано отговорил гостът.

- Е да, де...

Сигурно някой ще се засмее и на този стар виц. А не трябва...

Вече не е смешно...