РЕЗЮМЕ

Човек жалее за: (1) Онова, което е било. (2) Онова, което не е било, но е можело да бъде. (3) Онова, което нито е било, нито е можело да бъде?

- Първото: Едно време беше по-хубаво. Ако си по-умен: Беше лошо, но беше хубаво, щото тогава бях млад.

- Второто: Ех, аз едно време да бях направил не както направих, а иначе, по-хубаво щеше да стане! Смешно.

- Третото е най-смешното. Да ти е мъчно за нещо, което нито е станало, нито е можело да стане.

В това писмо ще стане дума за третото. За фантазиите. И за най-хубавата професия, ако някога са ви питали "Ти какъв/ва искаш да станеш, като пораснеш?" Аз исках да стана дресьор на плъхове.

Край на резюмето.



Много книги и хартия са се натрупали вкъщи и ги изхвърлям ден подир ден, малко по малко, понеже преглеждам, каквото изхвърлям. Така попаднах на тетрадката на моите мечти и я прегледах, преди да я изхвърля.

Едновремешна ученическа тетрадка от само 10 листа. На кориците: "Одобрено от Министерство на просвещението", портретите на Ботев и Левски и марка "Сам Патак". Знаех за Ботев и Левски. Но Сам Патак? Що е то?

- Не "то", а "той" - засмя се баща ми. - Самуел Патак се казва. Ще му кажа, че се интересуваш; ще се зарадва. Той иска хората да се интересуват какво произвежда. В Белово прави хартия; и тоалетна иска. Вестниците му пречат.

- Що му пречат вестниците, а радиото не му пречи (тогава нямаше телевизия).

- Помисли.

Мислих, мислих, много мислих. Когато измислих, нашите ми казаха "Браво!"

В тоалетната в Брюксел имаше тоалетна хартия и на връщане носехме много рула. Когато свършиха - нарязани на правоъгълници стари вестници, окачени на пирон в тоалетната, а в нужника в село Катуница на ченгел. Там чичо Ваньо Каблешков имаше чифлик и казваше: "Прибирам този вестник за задни цели". И това не го разбирах, уж разбирах какво е да правиш нещо със задна цел. В клозетите на българските влакове - нито тоалетна хартия, нито вестници на ченгел; само табелка, че е "streng verboten" да ходиш по нужда, когато влакът е спрял на гара.

Имаше и тетрадки "Сам Патак", от 40 страници; те бяха за "големите" ученици и се казваха "панайотки". На техните корици освен марката "Сам Патак" бяха двата панайота - Панайот Хитов и Панайот Волов. Те бяха за "големите", които скоро щяха да носят фуражки с марка "Придворен доставчик" от вътрешната страна. Сега има тетрадки за ученици с певици с цици; сигурно такава щях да си купя, но тогава нямаше; тетрадката, в която съм рисувал моите мечти, е от 10 страници и е с Ботев и Левски и първото мое съчинение. Заглавие: "Как прекарах лятната ваканция". Текст: "През лятната ваканция беше хубаво, понеже ние много играехме, но после ние пак тръгнахме на училище." Точка. Край на съчинението. Учителката ми завъртяла двойка. Добра жена беше, искала е да ми внуши да не съм толкова лаконичен. Не блестях в смятането и геометрията, но ги предпочитах, понеже беше честно: решиш трите задачи - 6, решиш две - 4, решиш една - 2. Най-мразех съчинение да пиша. Но животът ми се присмя; и сега, когато ми кажат по телефона "Какво правиш?", казвам "Пиша си съчинението".

Госпожата проверяваше дали няма откъснати страници в нашите тетрадки; това личи, когато тетрадката е 10 листа. Понеже не можех да откъсна страницата със "Слаб-2", аз си купих нова тетрадка от книжарничката срещу училището, а тази си я носех в ученическата чанта и в нея си рисувах мечтите зад гърба на госпожата, която казваше на нашите, че не съм лошо дете, но съм много разсеян.

По радиото казваха "Кавеко пише леко". "Монблан" и "Кавеко" бяха със златен писец с иридиев връх. Такива писалки имаше в книжарницата на ул."Граф Игнатиев" в София; там залепяхме носове на витрината и ги гледахме. На мен ми се смееха, понеже "по брюкселски" им казвах "порт-плюм-резервоар" и "стило", но както и да ги наричахме, те ни харесваха. В книжарничката срещу училището имаше само дървени перодръжки с железни писци марка "Любен Каравелов", но пък имаше два вида бомбички - "жабешки" и "кучешки".

Жабешката, като й запалиш фитила и я метнеш в училищния двор, тя - Пат! насам, Пат! натам - отскача като жаба десетина пъти насам-натам и момиченцата пищят. Кучешката бомбичка е пълна с камъчета, които се разлитат като сачми. Когато станахме "големи" и вече пишехме на панайотки, ние си носехме кучешка бомбичка в джоба. Хладнокръвно изчакваш кучето да стигне на крачка-две от теб и едновременно с двете ръце: лявата ръка с лакътя пред лицето да не ти извадят очите летящите камъчета, с дясната - фрас! бомбичката в земята пред кучето и кучето в шок и ужас (Shock and Awe като в по-късната US военна доктрина). Боби така защити момиченцето, което изпращаше и стана герой. Аз почнах усилено да изпращам момиченца, но не ни нападна куче и не станах герой. После с Боби тръгнахме за кучета, но кучетата бягат и не можем да ги гоним около училището.

В училището всеки си имаше шкафче да си остави обувките и да си обуе терлиците. Момиченцата, глупави, имаха чехлички, а ние, момчетата по терлици, можехме да се засилваме и да се пързаляме по паркета и паркетът ставаше много лъскав, след като го намажеха с восък. Славчо не се пързаляше, понеже той беше сираче от приюта срещу нас и му се караха, че си протрива терлиците, но аз му дадох моите, излъгах нашите, че съм ги загубил, получих нови. Славчо ми беше приятел и вкъщи заедно обядваме и си пишехме домашните.

Парадната униформа на нашето софийско училище беше носия на шопче чернодрешковче - черна абичка с бял гайтан. Славчо нямаше униформа. На манифестацията на 24 май Славчо и другите бедни деца без униформи вървяха отзад, пред тях децата с униформи, отпред аз със знамето на първоначално училище "Св. Седмочисленици". Да не мислите, че е хубаво да си знаменосец. Само хамалогия. И ти изкарват прякор "байрактаря". Докато се строим за манифестацията, всички тичат и се гонят по двора, пък аз като истукан със знамето, преди да тръгнем и да му втъкна дръжката в джобчето на широката кожена презрамка.

През едно голямо междучасие ни строиха в училищния двор и едни хора почнаха да ни оглеждат. Думата "кастинг" тогава я нямаше, но аз пак кутсузлия, мен избраха. Другите деца играят, а аз да отида да си облека носията. Снимаха ме, после излезе календар. На календара имаше корона, под нея трикольорна лента и надпис "Царство България". Под лентата царчето Симеончо и сестра му. Около тях четири деца: момиченце в македонска носия, аз в шопска, едно тракийче и едно добруджанче.

Яд ме беше на Симеончо, че не се родил по-късно, когато бяхме ученици. Щото той като се родил, на всички ученици в царството им завишили бележките с една единица и отличниците преминали в по-горен клас не с шест, а със седем. И нито един "оставач", нито едно "Слаб 2" в Царство България, щото двойките станали тройки. Колко Хубаво.

Хубаво беше нашето училище със слънчевия часовник на фасадата на училището; сянката на неподвижната стрелка падаше върху цифрите около голям червен петел. Бомбите разрушиха училището, сега там е Спортната палата. През бомбардировките също беше хубаво, понеже нямаше училище и беше интересно. Нощем, когато ни бомбардираха англичаните - феерия - лъчите на прожекторите осветяваха облаците. Денем, когато американците: Дум! Дум!, понеже те не пускаха английски запалителни бомби, дето най-много да запалят тавана, а тежки фугасни, пробиващи железобетонните плочи между етажите, преди да гръмнат. Не знам кой пускаше от небето "порт-плюм-резервоар". Славчо намери такава. Когато поиска да й види писеца, тя гръмна. Не му извади очите, но му откъсна палеца и показалеца на дясната ръка.

В моята тетрадка на мечтите след лошото мое съчинение има хубаво нарисуван плъх. Цар плъх и мишоците ми бяха приятели. Най-смешното беше, че двама от тях се казваха Мишо. Приятелки ми бяха и балерините от балета "Лешникотрошачката". Балетмайсторът Анастас Петров беше наш варненски семеен приятел и аз стоях зад кулисите и ги гледах как танцуват по музиката на Чайковски. Приказката я знаех, понеже с гувернантката ми немкиня четяхме приказките на Хофман.

Вкъщи имаше илюстровани чужди списания и аз съзерцавах автомобилите, както бях съзерцавал хубавите "порт-плюм-резервоар". В едно списание пишеше как един искал да обучи плъховете да откриват експлозиви, понеже плъховете превъзхождали кучетата по обоняние и по интелигентност. Мечтата ми беше:

Тръгвам аз по света с един самоходен караван 6X6. Всичко бях измислил. Зад мен - клетките с плъховете, които аз съм опитомил и обучил, зад тях консерви желирано пиле, понеже тях най обичах, резервоари с вода и гориво, тоалетна хартия и душ-кабинка за мен. Също за Славчо и Боби, понеже сам ще ми е скучно. Като в Хофманова приказка на Славчо ръката му се е възстановила; той пак има палец и показалец. И тримата имаме по две порт-плюм-резервоар със златни писци - една Монблан и една Кавеко. Отваряме клетките, дресираните плъхове плъзват навсякъде, откриват всички пехотни и други мини, всички касетъчни бомбички, които убиват деца или ги оставят инвалиди на патерици, откриват и писалките като онази, която откъсна палеца и показалеца на Славчо. Ние тримата приятели имаме най-хубавата професия. И сме герои. Естествено; аз съм главният герой, понеже аз съм носил знамето и съм обучил плъховете. От цял свят искат да ме снимат за календари, но аз презрително отказвам. Или ще е по-добре Боби и Славчо да обясняват, че аз съм твърде важен и велик, за да ме снимат за календари? Това беше проблемът в моята мечта.

В моята тетрадка на мечтите след хубаво нарисувания плъх има и други мечти, но за тях друг път. Знаете, че "Татко ще ми купи колело, само че друг път".

Jusautor DI copyright