Наскоро министърът на социалната политика Тотю Младенов откри, че много родители изпивали т.нар. семейни добавки. Това означава, че трябва спешно да се ревизират характерът и начинът на отпускане и контролиране на тези помощи. При това става дума за програма, която през последните години гълта между 1.3 и 1.4% от целия бюджет на държавата. Семейните помощи за деца са и мощен инструмент за печелене на благоразположението на избирателите.

При предишното правителство само за 2 години размерът на детските надбавки беше удвоен - от 18 на 35 лв. Най-чувствителното увеличение беше именно в предизборния бюджет от 2009 г. - от 25 на 35 лв. Наред с размера на месечните помощи беше вдигнат и таванът на доходите за получаване на помощта - от 200 лв. на член от домакинството през 2007 г. до 350 лв. през 2009 г. Това доведе до удвояване на общия обем на отпуснатите по програмата суми в периода 2007 - 2010 г., което постави сериозна тежест върху социалната система. Делът на програмата нарасна от 0.87% от общите бюджетни разходи за 2007 г. до 1.33% от тези за 2011 г. - или от 192.8 млн. на 357.8 млн. лв. За сравнение разходите на държавата за култура през 2011 г. са 409 млн. лв.

Въпреки тези увеличения детските надбавки са били и продължават да бъдат определяни като "мизерни". В период на бюджетни излишъци и растяща икономика предходното правителство пропусна златен шанс да направи реформи в тази сфера - при положение че броят на подпомаганите лица и семейства по другите социални програми вървеше надолу вследствие на повишаващия се стандарт на живот на населението. Вместо реформи станахме свидетели на безразборно увеличение и наливане на пари в една закостеняла социална програма, в която участват около 70% от децата. През целия разглеждан период броят както на подпомаганите деца, така и на подпомаганите семейства остава почти непроменен.



Липса на диференциран подход



Независимо през кой от инструментите на социалната политика разглеждаме въпроса, установеният през 2009 г. таван на дохода за получаването на детски надбавки е прекалено висок - 350 лв. на член от домакинството. Ако изключим допълнителното подпомагане на деца в неравностойно положение, липсва каквато и да е диференциация на плащанията. На практика семейство с две деца, в което всеки от двамата родители изкарва по 700 лв., ще получи същата помощ като семейство, в което общо двамата родители изкарват 700 лв. Дали трябва да е така?

Регламентацията на самите надбавки, както са описани в Закона за семейни помощи за деца, създава впечатление за целеви характер на помощите. А именно - държавата подпомага децата на семейства с доход под определена граница, които редовно посещават училище. Но когато един бюджетен трансфер не е обвързан с контрол, той на практика губи обосновката си и се превръща в подаяние.

Същността на социалните мрежи е да оказват целева помощ, която да помогне бенефициентите да разрешат своя проблем. Както явно се вижда в данните за динамиката на детските надбавки обаче, това не се случва. Разбира се, трябва да отчетем и тежката икономическа обстановка през последните години. Само че това не предполага запазване на статуквото, а напротив, трябва да бъде стимул за реформи, увеличаващи полезността на всеки лев от държавната хазна.



Как може да се подобри ефективността на системата



за отпускане на помощите за деца?

Отпускането на помощта трябва реално да се обвърже с посещаването на занятия. Съществува реална опасност при понижаване на максималния изискуем размер на доходите и същевременно увеличаване на самата помощ да се създаде впечатление, че правителството взима парите на български семейства със сравнително нисък доход, за да подпомогне такива с нисък доход от етническите малцинства. За да бъде избегнато това, училищата трябва да бъдат санкционирани за неспазването на своите задължения да подават ясна и точна информация за посещаващите занятия ученици. През 2011 г. едва 0.5% от децата имат спрени помощи заради отсъствие от училище. Така детските надбавки стават типичен пример за преплитане на проблемите на две финансирани от държавата системи - образователната и социалната. Резултатът е неефективни разходи за бюджета и влошаваща се образователна среда.



Диференцираният подход при отпускането на помощите



- въвеждането на коефициенти, с които се дисконтират помощите за относително по-високите доходни групи, ще спомогне за по-добро насочване на помощите и за приближаването на тяхната пределна полезност. Например за семейства с доход до 200 лв. на човек от семейството помощта може да е 100%, за тези с доходи между 201 и 250 да е 80%, а при доходи между 301 и 350 лв. на човек да е 30%. Тази скала е само примерна, границите биха могли да се обвържат с официалната линия на бедност, с минималния гарантиран доход или друг измерител за достъп до социално подпомагане.

Задължителното образование в България е от 7 до 16-годишна възраст. Може да се помисли за вариант, при който подпомагането на деца след навършването на 16 г. да е обвързано с успеха им в училище и да бъде под формата на допълнителна стипендия за добри резултати. Схващането, че държавата трябва да подпомага с "детски надбавки" лица след навършването на 18-годишна възраст, също следва да бъде преразгледана, освен в случай, че ученикът не се намира в XII клас при навършването на пълнолетие. Свиването на кръга на бенефициентите ще помогне за намаляване на разходите и увеличаването на самата помощ за действително нуждаещите се от нея.

Най-добрият начин за намаляването на бремето върху социалните системи е предприемането на мерки за насърчаване на заетостта като ключов фактор за намаляване на бедността.

Сегашното правителство замрази преобладаващата част от социалните плащания през последните години, което помогна за стабилизирането на държавните финанси. Едни от месечните помощи, чийто размер не е увеличаван от 2009 г. насам, са именно детските надбавки. С наближаването на изборите обаче изкушението за пореден път да "вдигаме", а после да се чудим откъде да събираме парите, ще става все по-силно. Наливането на пари в нереформирани системи не води никога до нищо добро. Резултатът от подобни авантюри са нарастващи харчове за държавата, мизерни помощи, които получават почти всички, и нулева възможност за контрол и оценка на ефекта от провежданите политики.