Наред със скандалите парадоксите са една от константите на българския политически живот. Да си спомним само триумфалното завръщане на Симеон Сакскобургготски в родината през 2001 г. - не за да възстанови монархията, а за да оглави републиканско правителство. След това вече нищо не изглеждаше странно. Нито това, че преди няколко години най-голямата лява партия в страната въведе данък, който облагодетелства богатите и ощетява бедните. Нито, че сега най-десният от десните финансови министри в Европа Симеон Дянков дири с лупа какво още да обложи. Какво чудно има тогава, че българската крайна десница говори и действа така, че да не можем да я отличим от крайната левица?

Един поглед назад във времето стига, за да се видят корените на този парадокс. Дълго преди 10 ноември не друг, а именно БКП се заиграваше с националистическите чувства на българите, усещайки инстинктивно, че това е един мощен способ да ги събере около себе си и да затвърди властта си върху тях. За тази цел старателно беше култивиран образът на "врага" в лицето на мюсюлманското малцинство у нас. Последва печалният Възродителен процес, последствията от който и до днес продължават да тровят българската политика и общество.

След 10 ноември точно Възродителният процес даде основание на бившите комунисти да предявят претенции към национализма като своя територия, пищейки пронизително против опасностите от възстановяването на отнетите права на малцинствата. А в България имаше предостатъчно хора, които имаха много за губене, ако се обърнеха резултатите от кампанията срещу мюсюлманите. Все пак българи бяха изкупували на безценица техните имоти при изселването им, българи ги бяха репресирали духовно и физически. И изведнъж правилата се бяха променили. В тази ситуация се надигна първата националистическа вълна в страната, от която изплува Общобългарският комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) - първата лява националистическа организация у нас. Комитетът изчезна толкова бързо, колкото и се появи. Но остави следа в по-късната ни политическа история, тъй като се оказа първата стъпка в голямата политика на единствения ни досега ляв президент Георги Първанов. Същият, който години по-късно като председател на БСП водеше партийните митинги в защита на шовинистичния режим на Милошевич срещу НАТО. А като държавен глава демонстративно яхна националпатриотарската вълна и давеше в нея всичко, което разпознаваше като нападение срещу българщината, като злополучния изкуствоведски проект "Батак".

90-те години видяха още много странни метаморфози на национализма у нас. Нароиха се всевъзможни партийки, водени от страстни радетели на националната идея, които демонстрираха шизофренична привързаност към "братска" Сърбия и Русия, и непонятна отстъпчивост по македонския казус. Настъпи и същински бум на организации на бивши военни, ченгета, разузнавачи и прочее представители на силовите структури на бившия режим, страдащи по славните времена на зрелия социализъм и мечтаещи с ред и дисциплина да спасят изпадналата ни родина. Цялата енергия и бяс на тези хора беше насочена срещу новия Голям брат САЩ, неговия "ционистки" съюзник Израел и западния капитализъм - омразните противници на всеки ляв човек на планетата. В българската политика обаче им беше отредена незавидната съдба да останат в сянката на БСП и да подгряват за всеки случай патриотарската част от електората й, докато столетницата мъчително търсеше новия си идеологически облик в края на века.

През 2005 г. обаче левите националисти получиха своя голям политически шанс с появата на "Атака". Тогава това беше разнородна коалиция, събрала ченгета, военни, милиционери, бивши седесари, левичари и откровени антисемити. Всички наточени да обърнат резултатите на прехода, да върнат националното богатство на народа, да победят враговете му, вътрешни и външни, и да спасят нацията. Странно защо тогава първата им работа в новия парламент беше да помогнат на Сергей Станишев за коалиционното му правителство, в което влизаха БСП, "турската" партия ДПС и титулуваният вече като "червения цар" Симеон Сакскобургготски - комбинация "3 в 1", от която на всеки уважаващ себе си националист би му се вдигнало кръвното. Насред жарката политическа битка хлабавата коалиция бързо се разсъхна. На сцената остана единствено партия "Атака" на Волен Сидеров, която постепенно се превърна в поредния играч на дребно на политическия битак, след като изтъргува електоралното си влияние през 2009 г., за да пристане на ГЕРБ.

Но задсценичните политически договорки и шизофреничната същност на "патриотичните" сили са само едно на ръка. Комбинацията от левичарство и националпопулизъм в днешно време напуска тясната ниша на левия национализъм и се превръща в поредната рецепта, с която политическите алхимици се надяват да обърнат настроенията на електората. Всеки я ползва по свой начин. На ГЕРБ засега им стига да правят смътни обещания за по-справедливо облагане на доходите и плахи опити да се озъбят на по-агресивните ни (но и по-безопасни) съседи като Македония. "Атака" пък залага на фантастични обещания за минимална заплата от 1000 лв. и войнствена реторика срещу демона на българския национализъм Турция. Остава да видим дали сладникавият коктейл от псевдосоциализъм и патриотарство ще се понрави на избирателите.