Вълнуващ спектакъл - двамата кандидати за президент на САЩ се надпреварват френетично в събирането на пари. До 6 ноември Барак Обама и Мит Ромни ще са набрали повече от 1 млрд. долара, всеки поотделно. Други групи вече са похарчили 1 млрд. Всеки път изборите струват повече от предходните, в резултат на което след всеки изборен ден САЩ затъват все по-дълбоко в корупция. Колкото и гласове да е събрал спечелилият в изборите,



победител са парите



Можете ли например да повярвате, че Ромни, чиито водещи 5 донора за кампанията са банки от Уолстрийт, ще сложи банковия сектор в клетка? Или че Обама, който е получил 700 000 долара от "Майкрософт" и "Гугъл", ще застраши монополното им положение? Или че в Сената Джеймс Инхоф, който яростно отрича климатичните промени и чиито най-големи донори са петролни компании, би могъл да промени възгледите си, дори и ако му бъдат представени доказателства? Лудостта с финансирането в САЩ показва как докато пазителите и структурите на демокрацията продължават да са налице, системата, която те дефинират,



мутира в плутокрация



Въпреки несекващите опити да се реформира, системата за финансиране на американските кампании днес е по-корумпирана и корумпираща, отколкото преди десетилетия. И е трудно да предвидим как това може да се промени. Ако корпоративните приближени и подмазвачите на милиардерите, които са на власт, трябва да гласуват за промяна в системата, те ще извършат политическо самоубийство. Какво друго, извън парите, които харчат, ще ги рекламира и препоръча на американския народ?

Трябва да гледаме на тази система като на смъртоносно предупреждение за това какво се случва, когато една нация не успее да раздели големите пари от политиката. Британската система в сравнение с американската изглежда направо умилително симпатична. Всички разходи по кампании на последните общи избори - от страна на партиите, кандидатите и независимите, бяха 58 млн. лири стерлинги, или около една шеста от стойността на сегашната президентска кампания в САЩ. Има таван за разходите и сериозни ограничения върху политическата реклама.

Но и тази система е порочна. Няма ограничение върху личните дарения. В система с ниски общи бюджети това дава огромно предимство на най-богатите донори. Политическите партии знаят, че ако сторят каквото и да е срещу интересите на корпоративните сили,



те излагат на риск собственото си бъдеще



Решенията, предложени от парламента, ще направят британската система малко по-малко порочна. В края на миналата година комисията по стандартите в обществения живот предложи да се въведе таван на даренията от 10 000 лири стерлинги годишно, ограниченията върху разходите за кампаниите трябва да се намалят и да се увеличи публичното финансиране за политическите партии. Според това предложение партиите трябва да получават държавна субсидия на базата на резултатите от предходните избори.

Политическият процес пак ще е доминиран от хора, разполагащи с големи доходи. През 5-годишния изборен период съпруг и съпруга ще имат право да даряват от една банкова сметка до 100 000 лири. Държавното финансиране, обвързано с резултата от предходните избори, ще облагодетелства партиите на власт. Това означава, че когато обществената подкрепа за дадена партия се срине (помислете за либералдемократите), тя все още ще получава бонус за популярност.

Но въпреки това и независимо от предизборните си обещания трите най-големи партии отказаха да приемат предложението на комисията. Обяснението, което всички те дават, е, че държавата не може да си позволи повече финансиране за политическите партии. Това е странен аргумент. Нужните за това пари се равняват на сумите от закръгляване в националната текуща сметка. Те вероятно са доста по-малко от това, което всички ние всеки ден плащаме в полза на приближените капиталисти, които настоящата система насърчава - ненужни харчове за финансиране на частни проекти,



за пътища за никъде,



за програмата "Трайдънт" за ядрените подводници. Общата цена на нашия подкупен политически процес е неизчислима - корумпирана и неефективна икономика и политическа система, настроена да отвръща не на нуждите на електората, а на исканията на едрия бизнес и на милиардерите.

Аз бих отишъл и по-далеч от парламентарната комисия. Ето как според мен трябва да изглежда демократичната система за финансиране - всяка партия трябва да може да събира еднаква скромна сума за членство - например 50 лири стерлинги. След това да получава съответно финансиране от държавата, което да се изчислява на базата на членската вноска. И не бива да има други източници на финансиране - тази формула би обезсмислила политическото брокерство на профсъюзите.

Уверен съм, че тази система не само ще прочисти политиката, но и ще принуди партиите да се свържат отново с обществото.Ще ги задължи да бъдат по-предприемчиви в набирането на членска маса, което всъщност е тяхната демократична легитимация. Тази система дава стимул и на избирателите да се присъединят към някоя партия и отново да започнат да участват в политиката.

Цената за обществото вероятно ще е към 50 млн. лири годишно, или малко по-малко от 1 лира на избирател - три пъти цената за телефонен вот в риалитито X Factor. Това е микроскопичен разход в мащаба на държавните разходи.

Политиците и таблоидите ще се оплакват горко от тази система и ще се аргументират както досега, че данъкоплатецът не може да си позволи да финансира политиката. Но ако погледнем как банковият сектор съсипа икономиката, как корпоративната мощ пречи на всяко усилие да се вземат мерки срещу климатичните промени, както и какви икономически и политически сътресения причини системата на приближените до властта капиталисти, ще разберете, че не бива да си позволяваме да не го сторим.