Армен Борисович Джигарханян е роден през 1935 г. Месец след раждането баща му Борис напуска семейството, за да се завърне години по-късно. През 1954 г. Джигарханян постъпва в Ереванския художествено-театрален институт, в курса на знаменития режисьор Вартан Аджемян. Десет години играе в трупата на театър "К. С. Станиславски" в Ереван. През 1967 г. се мести в Москва и прави няколко знаменити роли в "Трамвай Желание", "Котка на горещ ламаринен покрив" и "Беседи със Сократ" в театър "Маяковски".

През 1960 г. дебютира в киното, където изиграва над 250 роли. Работи с най-големите съветски и руски режисьори. От 1991 до 1996 г. преподава актьорско майсторство във ВГИК. През 1996 г. основава собствен театър "Д". През 1999 г. получава зелена карта от квотата на американското правителство за заслужили дейци на изкуството. Оттогава живее между Москва и Гарланд (щата Тексас), където има голяма къща. През 1987 г. губи при нещастен случай 23-годишната си дъщеря Елена Арменовна.

За огромните си заслуги към съветското кино е награден със званието "Народен артист на СССР".

----------



- Армен Борисович, вие сте сред най-известните арменци по света. В момента у нас върви спор трябва ли да бъде признат арменският геноцид, а общинските съветници от един провинциален български град дори отмениха вече взетото си решение да признаят изтреблението на половин милион арменци от Турция.

- Не съм запознат с подробностите. Но като арменец имам една мечта: арменците да живеят добре. На младини като пътувах от Ереван за Москва, ми се обаждаха приятели с молба да им донеса хляб, понеже хлебозаводите не работят. Сега в Армения има хора, горещи глави, повечето недотам почтени, които се опитват да припечелят от този проблем, като поставят Турция на колене. Това не е работа за нас, ако искаме да живеем. А ако искаме да воюваме - нека воюваме. Аз дори познавам лично някои от тези хора. Сред тях има популярни хора на изкуството. Но аз съм циник и назовавам нещата със собствените им имена. Считам, че това е нечестна игра. За мен, например, най-прекрасният пример са отношенията между Русия и Германия. След жестока, унищожителна война руснаци и германци намериха мъжество да се помирят.

- Но това помирение идва след признаването на Холокоста и дълбокото разкаяние на германската нация след Втората световна война. Помирението с Турция трябва ли да мине през признаването на арменския геноцид?

- И какво предлагате да направим, след като те не го признават? Да се бием? Според мен трябва да намерим начин да се помирим и договорим. Но това не е моя работа. Аз съм артист.

- Ако добре ви разбирам, предлагате въпросът за арменския геноцид да бъде забравен?

- С това трябва да започнем. Да забравим. Но има хора, които предлагат да продължим да ровим в тези горещи рани, да се греем на техния огън. Като арменец ще ви кажа: с Турция никога няма да се договорим, ако трета сила не влезе в ролята на арбитър и не ни помогне да си стиснем ръцете.

- Когато ви питат коя е вашата родина - Армения, Русия или САЩ, какво отговаряте?

- Моята родина - това съм аз. Там, където ми е добре - това е моята родина. Няма да скрия, че много обичам Америка, и всеки път, когато попадна там, си казвам: "Де да беше моя родина."

- Вие прекарвате доста време в САЩ. Как приемате победата на Обама на президентските избори?

- Много ми харесва. За пореден път се уверих, че Америка е велика страна, щом не се изплашиха да изберат за президент негър, да си го кажем направо, без стеснение. И сега го преизбраха. Това е нещо велико! Поне според мен, тъй като съм бил много пъти в Америка и обичам тази страна. Удивителна страна! Ще ви разкажа един простичък епизод. Веднъж отидохме с приятели в района на Бостън, седнахме да хапнем, да пийнем. И те ми казват, че наблизо се намират прочутите Бостънски блата, защитени от държавата. Учудих се, че държавата охранява някакви си блата. Просто местните жители забелязали, че в блатата спират за отдих прелетните птици, и поискали от държавата да ги постави под закрила. Ето това е Америка.

- Обществената ангажираност на артиста въпрос на избор, на дълг или на пиар е?

- Аз вярвам, че изкуството е биологическа потребност. В това съм абсолютно убеден. Иначе за какво ми е на мен, 77-годишен човек, да излизам на сцената и да се правя на Сенека? Изглежда като някаква патология. Така че няма друго обяснение. Ако допуснем, че е от тщеславие, то такъв човек трябва да се лекува в психиатрична клиника. На арменски има една дума "дарт" (на български "грижа", "дерт", б. а.). Когато човек има дерт, той изпитва желание да го сподели, да поплаче. Умните хора го наричат пречистване. От него не се става агресивен. Все ми се струва, че и при геноцида проблемът е същият - не бива да се стига до агресивност. Всяко споразумение е по-добро от война. А от войната не печелят обикновените арменци, а само аферистите. От разгарянето на страстите губим най-важното - човешката любов. Защото все си мисля, че ако наистина сме създадени от Господ, то е за да се обичаме един друг. За да продължим рода.

- Армен Борисович, тъгувате ли по "Изчезналата империя"*?

- Аз нямам понятие за "империя". Спомням си т.нар. фестивали на народите в СССР. Даже съм участвал в тях. Армения гостува в Москва, песни, танци... и т.н. А после стана ясно, че всичко това се прави механично, а не от любов. А когато не е по любов, и децата са брак. Честно. Това е много сложен въпрос.

- Може да се каже, че историята ви оправда. Ето че империята се разпадна.

- Да, разпадна се, но имало ли я е изобщо? Веднъж гостувахме в Москва за представянето на един филм. Отидохме в Госкино, където някакви хора щяха да оценяват филма. Изведнъж проумях, че тези хора, които работят в Госкино, и понятие си нямат за арменците. "А защо не заснемете нещо за нефта?", питаха те. А в Армения нефт няма, нефтът е в Азербайджан. Пристигаме ние с всичките си радости и горести, а те нищичко не знаят за нас.

Животът е изключително прост. Знаете, че конфликтът между мюсюлмани и християни е от хилядолетия. Преди много години, когато бях млад, красив и синеок (смее се), се снимах в един арменски филм, където играех началник на погранична застава. Снимките бяха покрай река Аракс, на границата между Армения и Азербайджан. Изведнъж пред очите ми една крава пресече границата и мина откъм нашата страна. В това време азербайджанците, наши смъртни врагове, каквито се опитват да ни ги представят, извикаха: "Тази крава е наша", и арменският граничар започна лекичко да я побутва, за да се върне обратно при стопанина си. Ето така изглежда конфликтът между арменци и азербайджанци.

- Гостувате в София със спектакъла на вашата трупа "Театър от времето на Нерон и Сенека". Как ви се струва България?

- Аз много обичам България. Сега ще ви разкажа една история, която се разигра в Пловдив преди дни. Бяхме седнали с приятели в едно кафене, а срещу нас - двама мъже, които нещо разговаряха. С тях имаше и дете. Двамата си изясняваха шумно отношенията, по едно време прегряха и започнаха да се карат. И изведнъж детето до тях се разплака. Задето се карат. В този момент мъжете зарязаха всякакви спорове и тръгнаха да успокояват хлапето. Ето тези неща за мен са важни. А когато се опитваме да си ръфаме един на друг задниците - това не е никаква победа, а обща загуба.

- Кое "място на срещата"* не сте променяли никога в живота си?

- Много съм променял. Защото да мислиш е едно, а да живееш - друго, много по-сложно. Като при Сенека и Сократ - проблемът не е в това, което говорим, а в това, което правим. Майстори на приказките колкото щеш. Викат им конферансиета. Ще ви разправят такива неща, че да ви падне шапката. Но много по-трудно е да направиш това, което казваш. Въпросът ви ме затруднява. Професията ми е такава, че се чувствам съпричастен към всичко, което става наоколо ми. И ако усетя прилив на енергия от залата, си мисля, че и аз имам заслуга. Ако се смеят, ми става леко на душата. Ако видя някой да плаче, значи и аз съм виновен. След едно представление на "Червената шапчица", докато се прибирах, забелязах едно момченце да плаче. Питам го защо плаче, а той ми казва, че се изплашил от вълка. А вълкът в нашата пиеса действително беше с едни такива страшни челюсти. Заради сълзите на това момченце ние променихме целия спектакъл и даже измислихме приятелски танц между вълка и Червената шапчица. Пренаписахме приказката, да. Това момченце дълго ще го помня. Щом се е изплашило, значи сме го излъгали. И ако един ден стане злодей, вината ще бъде и наша.

Пред Достоевски обаче предпочитам Чехов. Това е моят човек. Той също говори сериозно за много неща, но с хумор. И ми докосва сърцето. От всички произведения на Пушкин, например, най-много харесвам приказката за рибаря и златната рибка. Струва си да се прочете внимателно. Гениално. Дава ми шанс да живея, защото знам какво е да имаш зла жена.

Имах късмет, че попаднах в ръцете на много добри режисьори. И когато ме мъчеха съмнения как да изиграя дадена роля, те ме учеха да се вслушвам в организма си. Ако послушаш стомаха си, ще разбереш, че горчицата не е за тебе. Човек трябва да усети коя информация е най-близка до него. До него конкретно. Същото се отнася и за написаното от Сульо и Пульо. Важното е как ти се отнасяш към него. Дали те боли или не дотам. Ще ви призная нещо. Аз имах баща, който ни напусна месец след моето раждане. Минаха години, аз пораснах, станах "заслужил" артист и татко се върна. Баба ни запозна, представи го на роднините. После той почина. При тази вест не изпитах никакви чувства. И разбрах най-важното - че нищо в живота не бива по принцип - нито хуманизмът, нито любовта към родината. Затова винаги се доверявам на вътрешното си усещане.



* "Изчезналата империя" - филм на Карен Шахназаров с участието на Армен Джигарханян (2008 г.)

**"Мястото на срещата да не се променя" - знаменит петсериен съветски сериал на режисьора Сергей Говорухин с участието на Армен Джигарханян и Владимир Висоцки (1979 г.)