Не мина и ден от преселението на българския патриарх Максим във вечността, и близки до властта, недочакали още да изстине напълно тленното от него, занаизваждаха уж законни основания за назначаването на правилен негов заместник.

Християнската църква, трябва да се знае, е творение на самата светската власт, създадена е да служи на същата тая власт, и ни цар, ни император, ни президент, нито кой да е светски началник може да си позволи да изпусне юздите на тази толкова влиятелна в Средните векове организация. Дори днес, когато влиянието на църквата, особено на българската, е минимално, светската власт ще направи всичко, което е решила и с избора на нов патриарх, и с всички църковни въпроси изобщо. Защото църквата и по своята природа, и в историческия си път е създадена от държавата, за да й служи. Повтарям, за да е кристално ясно - църквата като организация е създадена и съществува само и единствено за да служи на държавата и на никой друг, и никаква вяра тук няма никакво значение. Така е било и така ще бъде.

През цялото си съществуване християнската църква винаги и във всички времена е зависима от светската власт. Някъде, във Византия например, намесата на императора в работата на църквата е брутална и напълно видима. Тази традиция е продължена от османските султани, които качват и свалят цариградските патриарси по няколко пъти като деца на въртележка, само дето понякога въртележката в случая може да е и смъртоносна. В западната църква е пак така, само дето днес разиграват едно сложно театро всеки път като се спомине ватиканският началник, което нищо не променя по същество всъщност.

Българската православна църква през всичките си 1142 г. на относително самостойно, на полузависимо или при напълно подчинено съществуване също винаги е под контрола на светската власт. И не би могло да е другояче, приказките за духовното в църквата, за някаква нейна самостойност и духовна мисия са за заблудените, или в най-лекия случай - за мечтателите.

* * *

Струва си, мисля, да прегледаме това, което знаем за предстоятелите на Българската православна църква през Българското средновековие, за да се убедим, че светската власт винаги държи изкъсо религиозните култове. Изглежда, че дори само две главни основания ще са ни достатъчни, за да сме сигурни в подчиненото положение на църквата.

Изключително трудно е да се напише свързана история на Българската православна църква през Средните векове, сведенията са толкова откъслечни, а често и противоречиви. Особено в сравнение с политическата история църковната е толкова фрагментарна, та понякога чак плаши. Ако това основание не е достатъчно, ще припомним и един археологически факт. Във всички средновековни крепости има, разбира се, църкви - в Търновград, в Мелник, в Охрид, в Червен, по Беломорието, навсякъде, и винаги тия църкви са на най-високото, най-личното място, за да пазят града и неговите жители и да се виждат отдалече. На най-сгодното място за отбрана обаче е винаги владетелският замък задължително, той е най-защитеният от вражеските набези. Каква по-добра архитектурна изява на подчиненото положение на християнската църква спрямо светската власт да търсим още?!

Християнската църква по българските земи се появява след усилна дипломатическа дейност на княз Борис-Михаил (852-889) и като следствие от решенията на VIII вселенски събор в Цариград (869-870 г.). Всички съвременни опити християнството по българските земи да се датират по-рано, едва ли не преди самия Христос, звучат невежествено. Най-малкото защото обитаваните от българи земи са такива най-рано от VII в. насетне. Всичко, което се е случило тук по-рано, при предишни наематели на тия земи, всъщност няма отношение към разглеждания въпрос.

Разбира се, че земите на юг от Дунав са напълно християнизирани в IV-V в., когато всички те са част от Източната Римска империя, означавана по-сетне за удобство като Византия. Едва ли можем да предположим наличие на нехристиянско население на византийска земя, освен нахлуващите непрекъснато варвари. Процесът на пълна християнизация на тази част от Балканския полуостров се проследява особено отчетливо по изобилните археологически материали.

До тук всичко е кристално ясно, византийските земи, преди да станат български през VII в., са без никакви уговорки, напълно и абсолютно християнизирани без остатък, спор няма. Всичко се променя, когато "славянското море" (по думите на Константин Багрянородни), а и далеч не само то, залива европейската част на империята. В резултат на нашествията между Дунав и Стара планина не остава практически никой от старото християнско население, което да ни дава основания да твърдим, че може да предаде религиозните си (християнски) вярвания на нашествениците. Изключения правят няколкото по-значителни градски центрове, като Одесос, (който много скоро приема славянското име на околната й област Варна), Средец и няколко още, броени на пръстите на едната ръка. Почти сигурно е, че в тези големи градски центрове се запазват изолирани малки християнски общини, които може би просъществуват доста дълго. Но само там. Всички християнски църкви в границите на българската държава и в завладените земи престават да съществуват след края на VI в. и не се възстановяват преди налагането на християнството при княз Борис-Михаил.

Напълно обезлюдени от старото византийско население са и поречията на Струма и Вардар, археологическите проучвания показват тук изключително сложна обстановка, която със сигурност изключва пряк досег на старото християнско население с новодошлите. Малко по-различно е в Родопите и в Централна Тракия, където изглежда такъв досег - на заварено отдавна християнизирано население с големи групи славянско население - все пак е осъществен, археологическите проучвания по Места и в Старозагорско, Хасковско и Кърджалийско навеждат точно на такива мисли. Сигурно е също, че значителна част от славяните, които се заселват трайно във Византия и остават извън границите на България след 681 г., приемат християнството, без този процес да е особено ясен исторически. Археологическите проучвания по Беломорското крайбрежие, в долните течения на Струма и Места, а и още по на юг, безусловно се приемат като доказателства в тази посока.

Накратко, християнството по българските земи, след като те стават български, се масовизира чак в последната четвърт на IX в. и нито ден по-рано. Единичните случаи на приемане на християнството преди това са само модна приумица на отегчени български аристократи.

Особено показателен за процеса на създаване на българската църква е описанието в старобългарския исторически разказ "Чудо на св. Георги с българина" (вж. Извори), откъдето научаваме и името на първия предстоятел на българската църква - архиепископ Йосиф, наричан и Стефан в някои от преписите на извора. Създаването на църквата тук е представено съвсем реалистично, струва ми се, като изцяло държавно дело. Ясно е разграничен владетелят от "коравото и непокорно българско племе", което той, съвсем недвусмислено е казано, "победи". Заслуга на владетеля и на неговата държава е също разоряването на старите култове, довеждането (от Византия, откъде другаде?!) на висшия клир, на обикновените свещеници дори, цялостното изграждане на материално-техническата база на новата религия - седалище на архиепископа, църковни и обителски сгради в столицата Плиска и по места. Княз Борис-Михаил, т. е. държавата, поема и охраната на свършеното, когато княз Расате-Владимир прави опит да върне старите езически култове.

Втори предстоятел е Георги, също без никакво съмнение, поставен от княза на архиепископския престол. Известен ни е от няколко печата като инок и помощник на първия предстоятел на българската църква Йосиф, а в печати от Плиска и Мадара и като "архиепископ на България".

Времето на управление на първите двама предстоятели на Българската православна църква е трудно да се установи точно, но смъртта на Йосиф трябва да се отнесе преди 878 г., а смъртта на архиепископ Георги - след началото на Х в.



(следва)



Извори

"Аз съм от новопокръстения български народ, когото бог просвети със светото кръщение през тия години чрез своя избраник княз Борис, наречен в светото кръщение Михаил. Той с Христовата сила и с кръстния знак победи коравото и непокорно българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце, помрачено от зломишленото дяволско дело; той го отвърна от тъмните, измамни, смрадливи и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на виделина, от измама и кривда към истина; отхвърли смрадливите и нечисти техни [на българите] храни, требищата [жертвениците] им разори, утвърди ги със светите книги в правата християнска вяра като доведе архиепископа св. Йосиф [в някои преписи тук стои името Стефан] и други учители и наставници, съгради храмове и обители, постави епископи, попове, игумени, които да учат и ръководят народа му по божия път . . ."

Из старобългарския историческия разказ "Чудото на св. Георги с българина", Х в.



"Лице: + Помагай, господи, на твоя раб.

Опако: Георги, чернец [инок] и синкел български."

Надписи върху оловен отпечатък от Велики Преслав, IX в.



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?issueid=2985§ionid=5&id=0001301