В края на поредния цикъл на президентски избори в САЩ е подходящо не само да отчетем победите и загубите, но и да анализираме естеството на американската политическа система и да се опитаме да разберем защо толкова често тя разочарова избиратели и кандидат-президенти.

Помислете за екстравагантните надежди и обещания, съпроводили избора на Барак Обама през 2008 г. Обама със сигурност имаше достатъчно исторически основания да смята, че сеизмичния финансов трус му предоставя възможности да промени Америка към по-добро. По време на мандата му се откри политическо пространство, което му осигури ключови законодателни победи като здравната реформа и финансовата реформа на Уолстрийт.

Тези постижения обаче бяха твърде малко на фона на амбициите на Обама и очакванията след кампанията през 2008 г.

Този път изтрезнелият Обама определено не успя да обещае грандиозна визия за американското бъдеще и вместо това се ограничи до делегитимиране на Мит Ромни и спорове по дребни теми.

А за какво става дума всъщност, когато говорим за американското президентство?



На всеки 4 г. американците оглупяват



от президентската политика. В ерата на "вечната кампания", малинована от медиите, оглупяването няма фиксиран цикъл - на 4 г. или нещо друго. Макар че повече от век преобладаващото мнозинство от имащите право на глас не са си правили труда да пускат бюлетини на президентски избори, днес никой не може да избяга от облъчването на новините, масираната реклама и безмилостното дърдорене на кохортите, устремили се в състезанието за Белия дом.

Няма друга страна, която да харчи толкова много от времето си, за да избере висшето си политическо ръководство. Британците и австралийците обикновено свършват цялата работа за по-малко от 6 седмици. По правило французите приключват за не повече от три седмици. Най-дългата кампания в Канада е през 1926 г. и тя продължава едва 74 дни. Няма и други хора, освен американците, които да изливат такива огромни количества пари в избирателните кампании - в тази са към 6 млрд. долара. Безконечното политиканстване за президентството е толкова американско, колкото и ябълковият пай.

А какво кара кандидатите да се включват в кампанията? Сред народ, отколе обучаван да вярва, че всяко дете може да стане президент, като порасне, удивителен брой мъже (и малцина жени) с прекомерна амбиция са научили този урок наизуст. На практика те посвещават целия си съзнателен живот на възрастни на борба за президентството. Те кроят планове, маневрират, правят схеми, сделки, молят се, екзалтират се и дори често се унижават, преследвайки голямата награда. Веднъж добрали се до дълго лелеяната длъжност, понякога тя им носи удовлетворение, но по-често ги съсипва.

Ейбрахам Линкълн и Франклин Д. Рузвелт - два от сравнителното малко примери за успешни президенти, до голяма степен осъществяват най-висшите си цели, но и в двата случая президентството им коства живота - единият е жертва на покушение, а другият - на катастрофално претоварване с работа и системно пренебрежение на здравето си.

Много по-често в случаите на иначе утвърдени и уважавани мъже президентството буквално им струва репутациите. За президенти като Юлисис Грант, Хърбърт Хувър и Линдън Джонсън - всеки от които уважавани майстори в сферите, в които се развиват преди президентството, мандатът се оказва сърцераздирател и убиец на кариерата. "Пенсилвания Авеню" 1600 (адресът на Белия дом във Вашингтон - б.р.) е сцена на много горчиви разочарования и епични трагедии, достойни за Шекспир.

В светлината на тази обезсърчителна история защо някой би пожелал за себе си бремето на президентството? Както казва през 1881 г. след няколко месеца като президент Джеймс Гарфийлд: "Господи! Какво толкова има в това място, че човек да иска да го заеме?"

Хората обаче го искат, отчаяно, включително и Мит Ромни, и Барак Обама го искаха. Всеки от тях би могъл да отговори на въпроса на Гарфийлд просто с това, че Овалният кабинет е място, несравнимо с друго, откъдето да служиш на страната си.

Но както Гарфийлд и други президенти, сред които и Обама, научават, че американското президентство е една наистина странна институция, с по-малко власт, отколкото се твърди.

Президентът и вицепрезидентът са само 2-ма от общо 537-те избрани официални представители във Вашингтон. Заобикалянето на Белия дом е политическо игрище, минирано с достатъчно възможности за вето, за да откажат дори и най-амбициозните мъже.

Вярно е, че съвременните президенти контролират огромна държавна машина, чиито операции засягат почти всеки момент от живота на американците. Те обаче споделят изпълнителната власт с 50 губернатори и много правителствени служби, като например системата на Федералния резерв, които формално са независими от контрола на президента. Президентът официално няма глас в законодателния процес, освен правото си на вето, което обаче може да бъде отхвърлено от мнозинството в Конгреса. Той може да номинира федерални съдии и магистрати във Върховния съд, но те трябва да бъдат одобрени от Сената и при всички положения до служат доживот в гордеещата се с независимостта си съдебна система. Президентът е върховен главнокомандващ, но Конституцията е запазила за Конгреса правото да обявява война.

Не става дума просто за страст към властта - колкото и конституционно да е обшита, която подхранва апетитите на мъже и жени към този пост. Трябва да признаем, че любовта към страната е сред причините, накарала толкова много добри хора, сред които и Обама, и Ромни, да се изкушат от възможността да й служат.

Но противно на твърденията на барда, че в политиката, както и във връзките, любовта не е достатъчна и че тя рядко (за да не кажем - никога) побеждава.

Този труден урок научи Обама през последните 4 г. като президент на САЩ. Той е отдаден патриот, който при речта си при встъпването си в длъжност през 2009 г. почете бащите основатели, чиито "идеали все още озаряват света". Той разпали вулканична симпатия сред сънародниците си по време на кампанията си през 2008 г.

Но последните 4 г. не задълбочиха любовната афера между президента и народа. Тъкмо обратното - обожанието сред поддръжниците му значително охладня. Критиците му се увеличиха и втвърдиха тона срещу него. Събитията поставиха на изпитание дори неговите екстравагантно идеалистични възгледи за страната.

Чувството на неудовлетвореност за президента произтича не просто от септичния политически климат в наше време, то е почти еднакво свързано и с набора от механизми, внимателно изработени преди повече от 2 века от бащите основатели.

Поколения ученици в САЩ са обучавани на благоговение пред системата на "контрол и баланс", която основателите са вплели така изкусно в конституцията. По-рядко се забелязват пасивите, които са неразделна част от нея. Основателите съзнателно са конструирали американската правителствена система така, че тя трудно да действа, особено това се отнася до президентството.

Колониалният им опит с британската корона и кралските губернатори ги е направил особено бдителни по отношение на изпълнителната власт и макар президентството да е една от техните най-умни иновации в онова далечно лято във Филаделфия, те го оградиха с много ограничения и контрабаланси, за да гарантират, че никой президент няма да се сдобие с власт, която дори и малко да наподобява на монархическата.

В американската история за малцина президенти може да се каже, че са провели истински реформи и промени - Линкълн, Франклин Делано Рузвелт, Линдън Джонсън и вероятно Роналд Рейгън се нареждат в краткия списък.

Американците може и да мечтаят за силен лидер, но в твърдоглавите си противоречия те всъщност не желаят истински могъщи лидери. Те може и да искат ефективно правителство, но всъщност предпочитат разделена власт, когато нито една партия не контролира едновременно Камарата на представителите, Сената и президентството - ситуация, в която сме през 31 от последните 43 г.

Затова не бива да се учудваме, че постиженията на Обама всъщност очертават тесните граници на постижимото въобще. Те предизвикаха яростен политически обрат на изборите през 2010 г., след който властта се раздели още повече.

Ние сме демократична страна и не можем да избягаме от логиката на уязвимата максима, че имаме правителството, което сме избрали и което заслужаваме. Независимо дали ни харесва или не, първият мандат на Обама потвърди, че наследената система на управление действа според зададения при създаването й модел.

Сезонът на ефективното жизнено президентско ръководство има най-краткият живот, колелата на конституционната машина, създадени да ограничават президента, се завъртяха почти от първия ден на Обама на поста, досущ както и спирачките на нашата противоречива политическа култура. В рамките на 2 г. стигнахме до безизходица и започна играта на взаимните обвинения.

Но в крайна сметка не бива да виним другиго освен себе си и наследената политическа система. И нямаме основателна причина да очакваме нещо особено различно от втория мандат на Обама.