Има нещо показателно в това, че Българската православна църква предизвика най-голямото от години медийно вълнение, най-кахърните държавнически дълбокомислия и наистина спонтанен обществен отклик чрез смъртта на своя патриарх.
Привидях нещо симптоматично в отклика. Той не е белег за пораснала вяра, защото у нас религиозността все още е ритуално-битова характеристика. И създава повече чувство за родова сплотеност, отколкото истинска пътечка за досег със Създателя. Не е и естествена скръб поради смърт на близък себеподобен, защото патриархът почина на 98 години, наистина "патриаршеска" възраст, до която твърде малко хора доживяват. Съвсем нормално е един човек на такава възраст да бъде сполетян от кончина, в това няма трагедия, каквато например има в смъртта на младеж, увлечен по странни учения и паднал от стълб.
Симптоматична е съвсем искрената, защото имаше и такава,
демонстрация на съпреживяване
по повод "осиротяването" на БПЦ. Видях и чух хора, които простодушно скърбяха по повод "представянето" на дядо Максим. Мисля, че това в някакъв аспект е хубаво, че то е начален белег за обществено изцеление. За изцеление на огромната рана в обществото, която е зинала като пропаст. Тази пропаст е дълбокото, почти патологично неверие във възможността народна да излъчи от собствените си среди истински авторитети. Това ни е особеност тука. Инак ние не сме по-лош или по-добър народ от другите по света. И не се различаваме кой знае колко от другите. Убеден съм само, че доста по-характерна за нас е степента на непоносимост към собствените авторитети и елити. Тук това е в повече. Някак другите по-лесно излъчват по-кадърните си представители, независимо за какво - дали за война, дали за отци на църквата, дали за управление на държавата, дали за игра на футбол или за менажиране на топлофикации, примерно...
При нас това е тежка, твърде често нерационална дейност. Ние някак с мазохизъм и злорадство туряме поредния некадърник да оглави това или онова вероятно за да можем после да си съхраним любимия стил. "Видяхте ли го какъв боклук е и тоя, знаех си, нали ви казвах..."
Питал съм се защо е така - дали това на самите нас не създава някакъв душевен комфорт, алиби някакво? Един вид, аз не съм крив за положението си, след като се въздигат такива негодници и абдали. Щото блестящият и можещият все пак дразни, нали, изглежда като упрек със съществуването си.
Но да зарежем психологизмите. Говоря за църквата. За това, че хората имат нужда от авторитет, търсят го трескаво, наистина като сираци. Обществен авторитет очакват от църквата ни, не толкова духовен. Искат патриарх като Баща, благ, благообразен, пастироподобен, който внушава чувство за единство на нацията, излъчва мъдрост и достолепие.
Нека кажем, че изобщо на отците ни няма да им е лесно да намерят такъв. Не само защото не притежават богат ресурс от подобни люде, а и поради националните особености, които изтъкнах по-горе. От една страна, те самите са подвластни на тези печални особености - завист, суета и интригантство. От друга, голяма част от народа все пак не уважава църквата като авторитет. Както поради вече упоменатите причини - не обича авторитетите си, така и по съвсем обективни такива - дядовците са повече ДС агенти. И досега, вместо да прикъткват сираците, произведоха няколко скандала - къде
с битки срещу Лейди Гага, баба Ванга и Мадона,
къде с няколко сексафери. Авторитет, който обществото хем иска от църквата, хем не го дава, се гради мъчително трудно. Какво значи поговорка като "Да имаш вуйчо владика", която впрочем идва от докомунистическо време? Значи едно - владиката се припознава от народа си не като Божи, а като Кесарев човек. Като власт и сан, не като Спасител и Утешител.
А какво значи едно простичко нещо, което стара, простодушна, мила и незлоблива селянка ми каза веднъж, за да характеризира свой съселянин свещенослужител: "Он стана поп, оти не му се работеше"... При това, забележете, с разбиране и прощаване го каза. Само едно значи - огромни трудности има църквата ни пред изграждане на такъв авторитет.
Ще кажете - тебе какво те интересува, ти не си църковен човек, няма да избираш, няма да те избират, остави дядовците да се разберат.
Интересува ме! Искам изцеление на обществото, в което живея. Това
не ми е религиозен, а граждански блян
Искам ковчежникът да не краде, артистът да не мънка, шампионът да носи медали, професорът да не преписва, политикът да не лъже, а патриархът да е, какъвто казах по-горе.
И искам да не са прости като тикви тези люде. Ако трябва да съм честен, от чутите тук-там митрополити един само ми се стори речовит и с очевидна интелигентност - Неофит... Но може да се лъжа, не ги познавам добре.
Истина е, че сънародниците ми са уморени от собствените си недоверия. Ето нещо, което кончината на дядо Максим обозначи.
Оти не му се работеше...
Ами така е! И отговорност не носиш - всичко зависи от друг...Който пък не подлежи на земни мерки...
Патриарх Максим беше неудобен именно за "неработещите" - смирен, последователен, обрекъл се на Бога...
А сега предлагат или обречени на Сатаната, или фарисеи...
-------------------------
Блогът на Генек