Не знам как е при вас, но колкото повече слушам горната фраза, толкова повече ми доскучава. Вчера я чух от готвачката в една закусвалня, преди седмица-две нещо подобно подхвърли участничка в тъповато шоу, огорчена от зрителски вот, осъществен не според нейните представи за правилност и неправилност. Прочитал съм я, разбира се, с вариации, в книгите на няколко модни и съвременни български писатели, изречена от устите на героите им или от техните лично усти в интервюта.

Чел съм я от класици на миналото - Петко Славейков например с огорчение процежда:



Не сме народ, а мърша...



Слушал съм десетки, стотици пъти хора от народа да твърдят, че управниците ни са абсолютни говеда и крадци. Тези, предишните, по-предишните и още по-предишните...Близко до логиката е, че бъдещите влизат априори в този кюп. Слушал съм управници, в тесен кръг и на чашка, доверително да шепнат, че с тоя прост и крадлив народ нищо не може да се направи, а съм ги чувал и публично да се вайкат заради лошия "матрял", с който им се налага да работят.

От емигранти съм я чувал - горецитираната фраза, но и от хора, които не са помирисвали чужбина през живота си. От вторите по-често. Вече ми втръсна до такава степен, че не виждам смисъла зад нея, нито знам това мантра ли е, заклинание ли е, рефрен ли е или поздрав, нещо като добър ден...

Забелязвам само, че тези, които произнасят въпросната фраза, ми стават все по-неинтересни. Защото някак ми се вижда тъпо да повтаряш едно и също с десетилетия. Има и друга причина сигурно, ще се опитам да я изчопля. Недоумявам къде е разковничето на този мазохистичен синдром, на тази тавтология на отрицанието. Смея също така да твърдя, че този вопъл ни е отличителен белег между народите. Подобна фраза не се произнася с такава честота и наситеност както от народи, благополучни и проспериращи, така и от мизерстващи, бедстващи общности по света. Виждал съм немалко и такива, и онакива.

Негодуванието българско не е само срещу властта - така да беше, щях да го разбера. То е срещу институциите, срещу авторитетите, срещу личните хора...Но и срещу безличните, срещу порядките и обичаите, срещу начините на функциониране на обществените механизми; но и срещу самите механизми, срещу работниците и работодателя;



срещу комуняките, седесариата и герберастите,



срещу старите и срещу младите, срещу турците, циганите, евреите, срещу педерастите и мачовците, срещу тъпите кифли и тъпите кляфки, срещу селяните и гражданите, срещу пушачите и непушачите...

Както вече казах, чудя се отде идва това. Опитвам се да разбера. Със сигурност не мога да изчерпя всички исторически предпоставки и етнопсихологически характеристики, но като надникна в дълбините на това усещане, че си прецакан, ми хрумва ето какво. Така се усещаш, когато 1) Желаеш силно успеха, и 2) Имаш чувството, че от теб нищо не зависи.

За второто чувство разполагам с много обяснения - исторически съдбата ни е била такава, че външни, често далечни на род и индивидуалните интереси сили тук са налагали волята си безкомпромисно, често нерационално, непродуктивно. Така неусетно стигаш - индивидуално - до масовото унило убеждение, че каквото и да правиш, то някой отдалеко ще те ограби, измести, изтика, ще развали от зла умисъл или от дебелашко безхаберие и най-фините ти построения.

Цветан Тодоров говори за този дух на отрицанието (по Петър Мутафчиев) в светлината на Дионисиевия комплекс. А Иван Хаджийски простичко е характеризирал нарицателното "българска работа" така: "Българска работа" (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои."

Все пак един от поводите на Хаджийски да нарече теорията си "оптимистична" е тъкмо първата характеристика, която споменах по-горе. А тя е някакво обещание за възможен пробив, за разбиване на унилата карма...Всъщност това съчетание твори в политически, икономически, културен и демографски план какви ли не последствия, но в индивидиуален просто създава



по-голям брой нещастни хора



Аз бих си позволил да предложа на всеки, който е обзет неудържимо от желанието да постигне временен свой психологически уют, като се извади от общия контекст и се тури в ролята на зрител-изобличител чрез тази прословута фраза; на всеки, който се кани да я произнесе, да не спира, когато я почне, а да я завършва винаги ето така:

"От тази държава нищо не става - щом аз съм й гражданин."

Иначе да си мълчи. Мисля, че за първоначален цяр става.