|
| Бойко Ламбовски |
Радоев тогава участваше в митинги и сбирки, говореше пред много хора, а те слушаха жадно и вдъхновено. Такава жадност за словесна светлина, за бодра риторика и вещо прокламателство не съм виждал насетне. Говореше за свобода и любов; от предишната власт беше поизпатил тъкмо заради стихове за любовта, в които няма и намек за партията.
Помислих, че просто иска да е оригинален. Какъв комунизъм - та комунизмът е ГУЛАГ в СССР, пък у нас Белене и Куциян, ръководна роля на единствената партия и цензура. Кой някога ще поиска пак такова нещо, човече, ако е с ума си?
Демокрацията е свободно слово, предприемачество, инициативност, чиста писателска съвест,
и всички магазини са корекоми,
продължих да споря...
Той каза, че не съм го разбрал правилно. Всичко, дето изброявам, едва ли някой ще поиска, така е. А по-инакво общество, повече справедливост като нищо ще пожелаят хората на бъдещето. Не сега, не веднага, следващи някакви поколения... Бил гледал голям народен ентусиазъм на 9 септември 1944, и сега гледал такъв голям ентусиазъм. А такива големи ентусиазми все в нещо се лъжат, оказвало се впоследствие...
Не спорих с него разпалено. Първо, имахме огромна разлика във възрастта, уважавах го доста, за да си позволя иронизиране. Не бяхме и особено близки, просто човекът се отнасяше към мен някак импулсивно доброжелателно - може би защото също пишех. А притежавах и неопетнените предимства на младостта.
Второто е, че не бях видял ентусиазма на 9 септември, но в този, който гледах в момента, виждах както безкористната мечтателност на простодушни хора за повече свобода, както желанието на други за възмездие поради уязвени права, така и нагон за чевръсто социално пласиране чрез политически пируети. Последното дори не виждах твърде, но подозирах у мнозина от най-речовитите - в унисон със скептичната си природа и с божем дълбоката ми толстоистка закваска в познанията за човека.
Тоест съвсем нормални неща виждах. Тях виждаха мнозина, не си приписвам особена проницателност. Но да се подхвърля терминът "комунизъм" току-така ми се стори прекалено. Комунизмът беше станал една от най-лошите думи - като фашизъм, садизъм, изобщо - заклеймена работа. То затова и партията, наричаща дотогава себе си комунистическа, побърза да се отърси от тази квалификация със замах. Беше лоша дамга, не гарантираше вече ни ореол, ни власт - само стигми и лустрации...
Обаче напоследък странни хора ми припомниха чутото от Радоев. Един журналист, един работник - българин, живеещ в Испания, и един предприемач от средно голям български град. Журналистът - нормален уж мъж на средна възраст, в ниските етажи на йерархията, ми заговори с апломб за Маркс и как, каквото и друго да четял, нищо не му звучало по-убедително от съчиненията на брадатия гуру на комунистическата доктрина.
Испанският българин ми разказа как участвал в студентска стачка на времето, как събарял член 1 от Конституцията, как после се заел с политика, след това с бизнес, след това с емиграция и работел добре там, бил доволен, но напоследък се разочаровал, пък и доходите му силно спаднали. Как бил убеден, че банките и големите корпорации винаги те прекарват, а човек имал един живот, нали... И как светът не бил устроен правилно. "Нямаш ли чувство, че с такива приказки си предаваш студентските идеи, така ще го докараш до комунизъм, човече", рекох му аз. А той ме ошашави: "Че какво му е лошо на истинския комунизъм?" - така ме попита. На въпроса какво е истински комунизъм и кой е виждал такова чудо ми рече, че истински комунизъм било
"от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите"
Аз на този, за разлика от Иван Радоев, можех да се поприсмея. И го направих. Кой ще измери възможностите и потребностите, нали човек е такова животно, че ще гледа да минимизира първото и да раздува второто, неизбежно е, захапах го аз. И му казах, че това като цяло е утопия, невъзможно е. Той обаче също ме позатапи, малко неочаквано. Сигурно защото живееше дълго в католическа страна: "А това, дето проповядва Христос, не е ли утопия? - рече. - Не е ли утопия да прощаваме на длъжниците и да си обръщаме бузата? Чиста утопия, пък ето, две хиляди години все в това се кълнем..."
Както и да е. Еволюцията му е интересна, затова я съобщавам.
Предприемачът пък, енергичен и умен мъж с бизнес в големите котли, ми се оплака, че не можел да си намери работници. Кафенетата били пълни с млади безработни, но не щели да се трудят при него. Въпреки добрите заплати. И той си внасял работници от Виетнам. Първо внесъл 10, сега кандидатствал за 50.
"А тези, по кафенетата, от какво живеят?" - попитах заинтригуван аз. От това, което я мама, я тате, блъскащи на гурбет, им пращали, отвърна той. По 150-200 евро - за кафе и хляб им стигало.
Ще кажете - при този третия пък какво комунистическо има? Има, има. Не са само виетнамците, техния внос някои помним от комунистическо време. Но и друго има.
.