Македония има призванието да стане член на Европейския съюз, повтарят държавите членки всеки път на заседания за разширяването на ЕС. И винаги добавят едно "но" - когато бъде готова. Уж тази седмица трябваше да бъде посочен юни идната година като старт на преговорите за членство, и пак се появи това "но". За първи път то беше изречено категорично и от България.

Защо постоянното движение на Скопие към Европа прилича на



бягане на място



Държавата с временното официално име БЮРМ (Бивша югославска република Македония) загрява извън европейския терен от 17 декември 2005 г., когато бе призната за кандидатка. Оттогава се случиха толкова много неща в ЕС - България и Румъния станаха членове през 2007 г., Хърватия и Турция започнаха преговори през 2006 г. и Хърватия ги приключи скоростно, за да влезе в ЕС на 1 юли 2013 г. Сърбия и други бивши югославски републики успяха да придвижат молбите си за членство от най-прашните чекмеджета в Брюксел в по-горни, като перспективата за Черна гора да излезе на бърза писта е добра, а Сърбия от тази година е официално страна-кандидат и се надява на скорошна дата за начало на преговори. Даже Албания, която кандидатства през 2009 г., няма никакво намерение да чака ред след Македония, а настоява Европа да признае предимството й, че вече е приета в НАТО и че заслужава да се изкачи на по-високо равнище на евроатлантическа интеграция. Нищо чудно някой ден и Косово да излезе на по-предна позиция в стремежа си към ЕС, ако постигне компромис със Сърбия в името на общата си европейска перспектива.

Една Македония се окайва подритвана и затъва все повече в самота, която я сродява с държави без ясно европейско бъдеще, като Молдова, Украйна и Беларус. Сякаш съдбата й стоварва поредица от проблеми, които постоянно я връщат на изходна позиция. Истината е, че Скопие има само един проблем, но го повтаря многократно. То е обсебено от мисълта за държавотворство, което в друга епоха би могло да мине за държавна политика, защото кражбите на материални и духовни ценности от съседите е била обичайна практика. Но днес не само съпротивата на околните държави, но и самата философия на европейското обединение не допуска подобна политика, защото целта е да се сложи край на дотегналите на Стария континент исторически спорове и вражди, а не да се измислят нови.



Ако Скопие не страдаше от дебелоглавие,



щеше да послуша председателя на Европейската комисия Жозе Барозу, който на церемонията за удостояване на ЕС с Нобелова награда за мир заяви на 10 декември: "Геният на основателите на съюза е именно в разбирането, че за да се гарантира мир през ХХ век, нациите трябва да мислят отвъд рамката на националната държава". Такива мисли днес са изключени в македонския елит, който ляга и става с илюзии за националния си "идентитет". Това пък му пречи да разбере, че "успехът и спечеленото от един не означават болка и загуба за друг" (Барозу). Да градиш в днешно време държава чрез присвояване на чужда история и култура няма как да се съчетае с подготовка за ЕС. Гърция стана първа пречка за членството на Македония, защото в средата на изтеклото десетилетие в Скопие надделяха "античарите", които издигат тезата за произход на новородената държава от древното македонско царство. Техните опоненти, които сочат цар Самуил като първия македонски цар, отстъпиха на втори план, защото грандоманията им не бе достатъчна за амбициите на скопските фантазьори да се представят за пъп на човешката цивилизация. Това обясняваше по-сдържаната позиция на България, която оставяше на Атина да ги прави за посмешище на международните форуми. В същото време за разлика от гърците, чиято кръвна връзка с македонците е по-скоро въображаема, българите са по-склонни да показват търпимост към невръстните си роднини.

Липсата на чувство за мярка попречи на Скопие да забележи, че



българската позиция също подлежи на развитие,



особено пред избори. Няма нищо по-удобно за едно популистко правителство да се обслужи за политически цели чрез обществено недоволство към друга държава, особено ако е напълно оправдано. Българите не желаят лошото на македонците, но се дразнят от обидните им задявки с тяхната история и култура. Премиерът Бойко Борисов, който е минал през школата на един вече покоен бащица на нацията, си харесва позата на закрилник на българщината. И по-рано българските власти са отправяли предупредителни сигнали към Скопие, но винаги са се въздържали да ги превръщат в европейски проблем. На моменти дори се създаваше впечатление, че България е нерешителна, което още повече подвеждаше Македония да се държи предизвикателно. Тя забрави, че всяка държава в ЕС, включително и България, държи спирачката на нейното членство. Борисов се реши да я дръпне и вероятно няма да съжалява, защото ще прелее в своя подкрепа симпатиите на част от електората към разните патриотарски партии, които все му се мотаят в краката ту като съюзници, ту като съперници.

България за пръв път се нареди официално до Гърция като проблем за членството на Македония в ЕС. Скопие направи голяма грешка и този проблем ще му тежи дълго, дори ако Борисов загуби изборите догодина. Много трудно ще е за всяко следващо правителство да се откаже от вече поставените условия, които се свеждат до доказване на желание за добросъседство. Главната трудност ще произтича от самата Македония, където има достатъчно много провокатори, чиято първа грижа не е спазването на европейските критерии. Тяхното усмиряване може да се окаже неизпълнима задача след десетилетия промиване на мозъци с антибългарска пропаганда.

Моментът е възлов и може да се запита



какво е европейското бъдеще на Македония



Най-вероятно държавата няма да получи скоро възможност за членство в ЕС. Нищо чудно да бъде изпреварена от всички останали кандидати на Балканите, включително от Албания и Сърбия. Тогава и те ще могат да й поставят условия, които едва ли ще съвпаднат напълно с условията на Гърция и България. Ще се възпроизведе в нова форма познатото съперничество за Македония между околните държави и тя ще стане зависима от баланса на твърде много интереси. Вероятно ще се намесят и по-влиятелните държави в ЕС, чиито мнения могат и да не съвпаднат (и днес не съвпадат). Главният губещ, разбира се, ще бъде самата Македония, защото загубата на време ще бъде предимно за нейна сметка. Вече се очертава да бъде изгубено цяло поколение в напразни надежди да излезе от балканския си провинциализъм и да се види сред европейските народи.

Но хората за разлика от държавите са подвижни и македонците отдавна разбраха, че имат резервен вариант, щом властите им ги обричат на изолация. Опитът, който натрупаха с паспортното си завръщане към българските корени, може да им служи дълго време. Дори и да им бъдат върнати шенгенските визи, както се подмята напоследък на различни европейски форуми, свободното пътуване в Европа е гарантирано на онези, за които определението "българин" не звучи толкова обидно, колкото в канцелариите край Вардар. Ако потраят още малко, само след година ще могат с новите си български лични карти да се ползват не само от правото на свободно пътуване, но и на свободен достъп до трудовите пазари в ЕС. На 1 януари 2014 г. изтича 7-годишният преходен период, след който не бива да има ограничения за българи на пазарите на труда съгласно присъединителния договор.

Ако пък македонците се срамуват да се наричат българи, ще имат две други възможности. Да си седят у дома или да се обърнат за подобно съдействие към други съседни държави. Могат да потърсят помощ от Гърция - нали "античарите" настояват, че имат общи корени с нея. Само че Атина не предлага такава услуга. Другият вариант е да изчакат, докато бъде приета Албания в ЕС. Вероятно тя ще бъде по-склонна да признае значителна част от македонците за свои граждани, защото наистина имат албанска кръв. Последните, които останат, ще чакат Сърбия да влезе в ЕС и да ги натовари в свое ремарке. Това обаче ще означава да изчакат и Косово, защото в европейската си перспектива Сърбия и Косово са като скачени съдове. Мъка, мъка, Мъкедонийо... Защо да ти е лесно, като може да ти бъде много трудно.