С годините Тадж Махал заема все повече място в пейзажа на живота ми, мраморните му кълба и копия израстват все по-високо в небето, върволицата на човечеството, което тече през него, става все по-многобройна и безшумна. Би било озадачаващо, ако не се връщах понякога към спомена за него. Но аз се връщам - нерядко дори драматично. Няма да припомням тези няколко завръщания, във всяко от тях имаше смисъл и поука, но и днешното ни е предостатъчно.

Докато, едва прибрал се от път, още прехласнат и разтърсен от преживяването, ахках, въздишах и ръкомахах (както, разбира се, и не спирах да говоря), Мишо ми разказа една от легендите, които обвиват това чудо на света. Тогава я пуснах покрай ушите си, беше напълно извън патоса на момента или пък си имаше свой патос, но някак неподходящ тогава. Изниква отново сега, надига се със своя си смисъл, иска думата.



Легендите дочакват своя час



Когато султанът завършил мавзолея на своята любима, когато "прерязали лентата", бил обладан от идеята да построи такъв и за себе си. Само че не от бял, а от черен мрамор и на другия бряг на реката. Да стоят един срещу друг - вече не едно, а две чудеса на света - и да се гледат безкрай в името на безсмъртната любов. Имало и друго - възхищението на близки и далечни, отзивите на съседи, пътешественици и прочее външни лица галели егото му. Ще припомня, че това са били признание и слава без телевизия, без медийни услуги, без виртуални шашми. Успехът, макар и изстрадан, бил напълно реален: реален градеж в реално време. Усладил му се, поискал още. Страстно го поискал. Виждал го в сънищата си този втори, черен Тадж Махал и както казваме днес, предприел стъпки. Сънищата на султаните са между онези сънища, които по-често от другите стават действителност.

Сбъдването този път изглеждало улеснено и от това, че имало готови чертежи, че архитектът и майсторите били на разположение (в онези времена създателите на подобни постройки били убивани незабавно, за да останат строежите им неповторими), а тържественият вид на беломраморния прототип щял да вдъхновява делото. Както вдъхновил и самия султан за това нестандартно решение.

Тогава...

Тогава синовете му го свалили от трона и го затворили в червения дворец недалеко от "чудото". Оставили му едно прозорче с отвор ("колкото пощенска картичка" каза Мишо), през който да го гледа до смъртта си. Синовете просто



не искали той да досъсипе наследството им.



Покрай "проекта" си баща им изпразнил хазната, поданиците изнемогвали, глад и мор превзели страната, търговците я заобикаляли, войската обосяла, враговете се трупали по границите. Новият му план заплашвал да ги остави и въобще без царство. За тях черният Тадж Махал щял да има още по-черен резултат.

Приключваме с легендата. Вярно, лош финал, не завършил добре този султан. Но пък, от друга страна, построил самия Тадж Махал!

Но какво общо има това с нас? Тук един не издигна, гръмна мавзолей и пак се издъни. Беше ли му това мечта, не се разбра. Иначе



във властта мечти се изпълняват масово - и лично, и групово.



(Освен дето мечта е и самата власт.) Изпълняват се мечти детски, романтични и мечти банални, материални. (Твърде материални, подозирам, тъй като те не се разгласяват, съдим за тях по косвени признаци.) Никой не строи Тадж Махал, тук строителството не е част от мечтата, то е част от нейното изпълнение.

Няма да им изброявам мечтите на султаните и везирите от новия век - и без това главно с тях ни занимават, не с "живия живот". Живия живот, в който актуална човешка мечта половин година бе коледната добавка - срамен знак на мизерията и когато я дават, и когато я отказват. Актуална не само за онези, които уж щяха да я получат, но и за другите, дето уж щяха да я отпуснат. Тяхната драма бе дори по-голяма: дали наистина да я дадат, или да си финансират с тези огризки някоя поредна мечта. Някакъв техен си, джобен Тадж Махал, дето само те ще си го знаят и гледат - настина в джоба или в банкова сметка. Е, решиха го. Но не завинаги. Защото, както разбрахме, се услажда: първо бял, после черен, край няма.

Ако си спомняте, в легендата въпроса го приключиха синовете. Ха дано, ама надали... Синовете повечето са в чужбина - взеха мерки нашите мечтатели. Те знаят: сбъдването зависи от мълчанието. И от търпението. Тяхното ли? Нееe, те търпение нямат. Тогава...