Резюме. В това писмо има истории за:
1. Несебърските дюни
2. Радио "Хоризонт"
3. Карикатуриста Стоян Венев.
Също празни мисли на един празен човек за една празна цигарена кутия. Край на резюмето
За да се настроя на тема "цигарени кутии", първо препрочетох редове, които Алеко Константинов написал през 1895 г.:
Заглавие: "Страст"
Подзаглавие: "Безделица с претенции на художественост"
Текст: "Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн". И т.н.
Не мога да преведа думата "безделица". Дивно гъвкав и кръшен е българският език, пък ганювците... Сегашните са си плюли в устата да говорят за "входяване", "имидж", "приоритети", "публичното пространство", "казуси" и демокрацията "да се случи". Дебелаци. Езиково или телесно, или умствено, или политически. Премиерът - "шменти капели", президентът - новогодишна пустословица. Не знам защо.
Знам за пропагандата и агитацията. Например за тютюна. В България ти казват какви лоши работи ще ти се случат, ако пушиш; в САЩ - какви хубави неща ще ти се случат, ако престанеш да пушиш: на двайстата минута пулсът и кръвното налягане се нормализират, температурата на крайниците се повишава до нормалната, на осмия час въглеродният моноксид в кръвта спада до нормално равнище, кислородът се увеличава, след 24 часа рискът от инфаркт намалява с 25%, след седмица още по-хубави работи, след месец още по-хубави, пише в US World Almanac, the N1 US bestseller. У нас наопаки. Докато чакаш в поликлиниката пред разните кабинети да вземеш тапия за шофьор, зърваш отвратителни картинки с белите дробове на пушачи и извръщаш очи. Но...
Изненада, изненада! В Австралия и в Европа се българизират - цигарените кутии с неприятен цвят и с отблъскващи надписи. Тюх, да го бяхме патентовали българския пропаганден модел.
Джеймс Баучер, балканският кореспондент на лондонския "Таймс", пишел колко несправедливо великите сили окастрили България и когато умрял, благодарните българи го погребали край Рилския манастир (няма друг случай там да е погребан чужденец) и направили в негова чест цигари марка "Баучер". Произвеждаха ги в цигарената фабрика на Томасян и като отвориш кутията, виждаш карикатура от Стоян Венев. Той се казвал Венев, щото бил дете на Вене и Пена в едно кюстендилско село. На карикатурата - хубава къща, непушачът казва на пушача: "Ако не пушеше, тази къща можеше да е твоя". "Ти като не пушиш, да не би да е твоя", смее се пушачът. Венев беше ляв и подтекстът беше: Такава къща не се прави с непушене и пестене от стотинки за закуски, а с келепир от далавера. Алековият Бай Ганьо ми е по-симпатичен от сегашните.
Онзи ден радио "Хоризонт" имаше юбилей и се сетих за техния пропаганден модел. Сега се саморекламират: "Когато кажем радиото, разбираме "Хоризонт", когато кажем "Хоризонт", разбираме радиото". Находчиво. "Когато кажем Ленин, разбираме партията, когато кажем партията, разбираме Ленин". Когато кажем ГЕРБ, разбираме Бойко Борисов, и обратното.
Ето как се роди "Хоризонт".
Радио "София" правеше срещи с радиослушатели. Имаше среща на най-горния етаж на високата сграда на Лъвовия мост, която е виз-а-ви на онази, милиционерската сграда. Там имаше шивашки цех, а Коко, мореплавателят Николай Джамбазов, който още не беше мореплавател, поправяше шевните машини "Сингер". На срещата бяха радиошефовете, симпатичният Бети Коен и други по-малко симпатични. Шивачките от трудовия колектив казаха, че са доволни от програмата на радио "София". Цеховият майстор додаде: вие като пускате музика, те слушат музика и работят. Като почнете да говорите, и те почват да говорят.
Това беше важно уточнение. Така измислиха формулата "малко говорене, малко забавна музика, пак говорене, пак музика". И почна "Хоризонт" всичко да меша с музика. Политика и музика. Разговори и музика. Спорт и музика. Хумористичен коментар с музикален пълнеж. Най-добрите радиожурналисти яко се опряха на музикалната патерица, по-посредствените закуцукаха.
"Хоризонт" пак кара по старата рецепта. И защо не. Тя се оказа успешно отклоняване от модела на европейските програмни радиосхеми, при които класическа музика е отделно, поп музиката е отделно, разговорите с радиослушателите не се разводняват с музика. "Хоризонт" успя. Само Владо Костов не успяхме да го отучим да казва полИтика и съвремЕнник.
През десетилетията другите радиокъщи не дремеха. В БиБиСи не направиха мешавица от музика, коментари и разговори, но си направиха театрална патерица с ужким документалност. Примерно репортаж от старата жп гара в Ливърпул. Първо звук: Тю-ю-ю, тю-ю-ю, пуф-паф, пуф-паф. От Близкия изток: Пиу-у-у, бум! Ра-та-та, ра-та-та. От фермата с щастливите кокошки. Кудкудяк, кудкудяк!
Така се променяха нещата в десетилетията, през които бях "радиослужалка", преводач и новинар в БТА. Такъв исках да си остана, пък шефът ми Лозан Стрелков най-доброжелателно си беше наумил да направи от мен публицист и като член на ЦК ми отвори врати за престижните тогава "Литературен фронт" и "РД" (Работническо дело). В РД и без това нощем компилирах новини от световния радиоефир и давах на Владо Костов анонимната си колонка "Новини от последния час" и от "РД" хонорари колкото втора бетеанска заплата; Радио "София" имаше емисия на английски и като преводач говорител трета заплата; всяка седмица вземах от издателство "Народна култура" една торба книги да ги прочета, да кажа коя да се преведе и ако аз не смогна да я преведа, поне предговор да напиша - четвърта заплата от книгите. Око човешко ненаситно. Работохолизъм? Алчност? Най ми е било като в народната песен за завалията, дето що видел добри волове, искал да оре, де що видел враня коня, искал да я яха, де що видел булка хубава, искал да я люби. Младостта прелива от сили и иска да работи. Натъжава ме сегашната младежка безработица. В САЩ безработицата е 7.9%, младежката - 17.1%, в Испания - 25.8%, младежката - 57%. На нас, старците, като не ни забраняват да работим, поне да ни забранят да гласуваме. Не е наша работа какъв да е утрешният свят, в който няма да присъстваме. Старците докарахме света до днешното дередже. Помните ли геронтокрацията в Кремъл? Брежнев умря през 1982 г., Андропов през 1984 г., Черненко през 1985 г.. "Уф, омръзна ми да вървя бавно", каза ми на ухото телевизионната режисьорка Марта, която се омъжи за телевизионния оператор Добролюб Илиев, с когото бяхме в Монголия, и милата Васа Ганчева се зае с монтажа - не ми стигаха четири заплати, ами и филмови репортажи.
Преди това, когато превеждах новините в БТА, ако щете вярвайте, надеждата беше в старците. "Тримата старци" бяха Конрад Аденауер - канцлер, Уинстън Чърчил - премиер, генерал Дуайт Айзенхауер - президент на САЩ, който пръв каза какво ще стане, ако военноиндустриалният комплекс започне да диктува политиката на САЩ.
"Феодални старци" ли са умуващите дали несебърските дюни са дюни? Дюни бяха и не можем да ги възстановим, защото те станали дюни, преди да има Несебър, Месемврия, Месамбрия дори.
Хазяйката ни събуждаше да не се успим за лодката до дюните. Лодкарят, як мъж, хващаше веслата, откарваше по десетина летовници наведнъж с рибарска лодка. После не я изтегляхме на пясъка, скачахме във водата на плиткото, той на ръце пренасяше момичето, което беше боледувало от детски паралич, и се хвалеше: "Аз на доктор пари не давам, доктор на мен дава пари". На другия ден по дюните ги нямаше нашите стъпки. От нощния бриз дюните като нови, фризирани на вълнички, по които бръмбарче или друго животинче оставило диря, за да завърши нощния тоалет на вечно движещите се дюни.
На 28 август 1943 г. го нямаше якия лодкар, дето на доктор пари не давал. Отидохме пешком. Странно. Бризът не беше заличил вчерашните ни стъпки по пясъка. Морето като огледало - една голяма локва; кристално бистро и безжизнено, даже медузи няма. "Настава щил", беше казал снощи хазяинът, "Не е на хубаво. Няма да вземаме."
Той казваше "да вземем риба" и великодушно ми позволяваше да греба до зори, докато той "взема" риба, и аз, вместо да ме смучат дървениците нощем на лодката, през деня си отспивах на дюните. Не съм морски човек, продължавам да не знам щилът затишие пред буря ли е, какво е. Само съм чел, че щилът бил беда за презокеанските ветроходи. В баладата на Taylor Coleridge - The Rime of the Ancient Mariner, е най-силният образ в английската романтична поезия А painted ship on a painted ocean, нарисуван кораб на нарисуван океан.
Не беше хубаво на дюните, когато отидохме пеша. Не играхме "покер" (две бучки захар и на чиято бучка кацне муха, печели). Върнахме се и пак не играхме "покер" (ти казваш, че около голата електрическа крушка, висяща от тавана, се въртят 25 мухи, другият казва 20, затваряте прозореца, почвате да ловите и броите мухите и който се окаже по-близо до вярното число, печели). В морето нямаше медузи, в стаята нямаше мухи. Нещо ставаше.
Хазяинът - седнал под асмата, пие мастика и замезва с чирози. Наля ни, каза да отлеем на земята и да пием за Бог да прости. Цар Борис Трети умрял.
Хилядолетните дюни също умряха. Подхванали са и "на Пирина планина гората", разбрах в Банско, където посрещнах Новата година. И цари застой. Щил.
Jusautor DI copyright
|
|