В опит да напомнят за себе си преди изборите, националистите от "Атака" и ВМРО наскоро проведоха протест срещу Паметника на загиналите американски летци в България през Втората световна война. В публичното пространство темата "за" и "против" монумента се води от издигането му и удивително напомня за ожесточените спорове около правото на съществуване на Паметника на съветската армия. Сходствата са очевидни - и двата са изградени, за да почетат чужди армии, с които България е воювала. И двата срещат силна обществена съпротива. И докато сеят политическа вражда и неприязън към чужди народи, болезнените спомени за миналото, което пазят, остава като отворена рана в националната ни памет.

Паметникът на американските летци бе открит на 4 октомври 2010 г. от тогавашния посланик на САЩ у нас Джеймс Уорлик. На церемонията присъстваха представители на властта, като образователния министър Сергей Игнатов, тогавашния зам.-кмет на София Минко Герджиков, бившия еврокомисар Меглена Кунева, както и народни представители. В словото си посланик Уорлик подчертава, че на този ден се отдава почит не само на американските, но и на българските пилоти, загинали във въздушните сражения.

Самият паметник не е голям - на височина е малко над един човешки бой. Намира се до оградата на американското посолство на парцел, който е негова собственост. Надписът върху монумента гласи: "На всички американци, които служиха в България през Втората световна война. Те дадоха тяхното днес за нашето утре". Стойността му е около 16 хил. долара, заплатени от Стародавната и почитаема артилерийска рота на Масачузетс - частна организация на бивши и настоящи военни.

Паметникът в този му вид би изглеждал съвсем на място в някой американски град. В България обаче предизвиква смущение и гняв. Надписът върху него ясно показва, че той е посветен единствено на загиналите американски летци. И публиката резонно си задава въпроса - ако целта е да се демонстрира единомислието и помирението, постигнати от САЩ и България днес като съюзници, защо не са почетени и убитите бойци от наша страна? Достатъчно ли е нашите жертви да бъдат просто бележка в речта на посланика? Именно липсата на ясен отговор разпалва враждебност сред обществеността, останала с впечатлението, че като сме позволили издигането на паметника в този вид, просто сме превили гръб пред новия си Голям брат.

Освен едностранното посвещение, друг факт, който поражда недоумение, е изборът на местоположение. Ако американската страна държи да почете само своите загинали, защо паметникът не беше издигнат на някое от многобройните лобни места на техните летци? Или поне на територията на самото посолство, която, по силата на международното право, е американска земя. Това, че изграждането на паметника е частна инициатива, не променя нещата. Американската държава, в лицето на най-високопоставения си официален представител в България, публично даде подкрепата си. А и съгласно американското законодателство всеки гражданин на САЩ, който иска да построи военен монумент на чужда земя, трябва първо да получи одобрението на правителството си в лицето на федералната Комисия за американските военни паметници. Тук е мястото да се запитаме какво точно са мислили българските власти, които очевидно не са направили дори дискретен опит да посочат на американската страна недообмисленото от политическа гледна точка изпълнение на това мероприятие.

А иначе идеален пример за помирение между бивши врагове може да бъде открит в Германия. От 1990 г. насам край селището Лудвигсау се издига мемориал в памет на 118 американски и 18 немски пилоти, загинали при бомбардировките над град Кесел през 1944 г. Инициативата е на още живи свидетели на въздушните нападения. Сред тях са както хората, хвърляли бомбите, така и пострадалите от тях. Финансирането е осигурено от германското федерално правителство и от частни дарения от САЩ. Мемориалът е изграден край път насред горите, където са се разбили някои от американските самолети. На него съвестно са изписани имената на убитите и от двете страни. Вероятно затова с времето той се е превърнал в място, където бившите врагове отдават заедно почит на своите мъртъвци.

Колкото и несполучливо да е решен въпросът около изграждането на Паметника на американските летци, това е нищо в сравнение с проблема, който поставя мемориалът на съветската армия. За разлика от скромния по размери американски паметник, поставен досами щатското посолство, съветският представлява цял комплекс, а централната му част се конкурира по височина с околните сгради. И е разположен на най-видно място в центъра на София в непосредствена близост до двете най-важни институции в държавата - Народното събрание, където се коват законите на страната, и Софийския университет, в който се оформят младите умове на България.

Историята на паметника е непосредствено свързана със съветизацията на Източна Европа. Още през 1945 г. в окупираните от Съветите страни започва трескаво градене на монументи в прослава на победата. Според изследователите тази "първа вълна" идва в резултат на геополитически причини - да се маркира територията, която попада в съветската зона на влияние. Паметникът в София обаче е построен през 1953 г., след сталинизацията на НРБ, и чества не само победоносната червена армия, но и построяването на социализма и на комунистическата утопия.

И тук всъщност е основният проблем. Не свидетелствата за русофилия като сцените на българи, приветстващи съветските войници, нито прославянето на Октомврийската революция. А представянето на комунизма като национален проект на България. Това е видно от централната група скулптури, изобразяваща съветски войник, а заедно с него български работник и семейството му. Специалистът по история на изкуството Рубен Фоукс посочва, че за разлика от съветския военен мемориал в берлинския парк Трептов, който демонстрира единствено съкрушителната победа над Германия, представена от едно безпомощно дете, паметникът в София цели да покаже как съветският герой води българските си събратя към бъдещето, към нова епоха на прогрес и благоденствие. Идеята е не толкова да се отбележи военната победа или понесените заради нея жертви, а да се насочи мисълта на гледащия към построяването на социализма, изтъква Фоукс.

От казаното дотук може да се види фундаменталната разлика между американския и съветския монумент. Първият е типичен военен паметник, който служи за възпоменание на загиналите в битка. Вторият е идеологически наситен мемориален комплекс, чиито композиции представят своеобразна презентация на комунизма като идея и практика и, което е по-важно, правят препратка към социалистическия строй като бъдещето на българската нация. И точно тази разлика трябва да определи отговора ни като общество на тези монументи.

Да искаме премахване или преоформяне на паметника на щатските летци е абсурдно. Макар и частна инициатива, зад него стои американската държава. Водени от мотото "Америка винаги ще ви помни", САЩ винаги са смятали за въпрос на чест да защитят паметта на загиналите си бойци. Затова всякакви претенции от наша страна могат много лесно да се превърнат в тежък и съвсем излишен политически проблем. По-добре е да помислим как да почетем своите мъртви, военни и цивилни, предвид наближаващата 70-годишнина от бомбардировките. И да привлечем американската страна към отбелязването й, така че това да не бъде само поредният тъжен помен за жертвите, а повод за помирение и излекуване на раните от болезнения спомен за войната.

Паметникът на Съветската армия изисква друго решение. След 10 ноември 1989 г. България пое по нов път в националното си развитие, който поне по замисъл трябва да ни отведе към демокрацията и свободното общество. Съветският мемориал, като идеологически символ на победилия социализъм, се явява пълен контрапункт на тази визия. Разрушаването му, подобно на мавзолея на Георги Димитров, е изключено - в съвременна Европа подобно варварство е недопустимо. Ако не се открие политически и правно приемлив вариант за преместването на мемориала, като единствена алтернатива остава неговата трансформация. Успешен пример в тази посока ни дава Унгария със съветския Паметник на освобождението от фашизма на хълма Гелерт в Будапеща. С отстраняването на част от елементите му, по общо мнение той се превръща в символ по-скоро на освобождението на унгарците от СССР. У нас трябва да кажат думата си хората на изкуството - как би могъл да се промени мемориалът в София така, че да съхрани спомена за победата на съветския войник над нацизма (и достойнството на съвременната руска държава, която смята тази победа за своя), като в същото време се отстрани натрапващия се подтекст за комунизма като национален проект на България. Така паметникът ще стане част от историята, без да се натрапва на настоящето и бъдещето.