Във фоайето на голямата болница някогашният наперен и плещест майор Сотиров изглеждаше равнодушен и самотен. Влязохме в сладкарничката да ударим по едно, той - без кофеин. Гледах го, докато с треперещи пръсти разкъсваше пакетчето захар и го тръскаше в чашата, и се мъчех да изчисля за колко години делникът го бе превърнал в човека, който седеше пред мен. Бях го познавал в различно време от живота му и го помнех винаги твърд, винаги овладян и хладнокръвен. Беше армейски пиротехник, боеприпасчик според тогавашния военен речник, колкото пъти съм го величаел като сапьор, толкова пъти ме е поправял. Отиваше му да е такъв. Задължително беше. Светът му, както се казва, всеки миг можеше да гръмне в ръцете му. Може би затова на маса се веселеше мощно, до откат. Били сме немалко пъти в ресторант и той винаги се познаваше с певицата. Черпеше, без да се изсилва, носеше на алкохол и на някои песни припяваше с пълен глас, без да се стеснява, и, странно, бе да изнервя околните. Днес бихме казали, че "разпуска". Знаех какви неща му се случват и не се изненадвах.

Запознахме се при един инцидент край морето. Сандък със снаряди бе паднал от военен камион, бе се свлякъл по брега в буренака до виличката на тонрежисьора Д. Г. Сандъкът бе пострадал доста, но мунициите вътре лъщяха. Развали ни се уикендът, защото майорът отцепи околността и ни пусна, колкото да си вземем багажа. Не мисля, че щеше да ги гърми, поне там, нито пък той поиска да ми отговори, когато след няколко дни се появи в кръчмичката на Траката по къси панталони и с панама, с връзка попчета в ръка. Първият път на маса и първият, в който се отпусна за литературната си страст - Смирненски. Може би това ни сприятели. (Познавам още само един човек, така влюбен в поета, адвоката Н. Б.)



Сотиров не беше само почитател, той беше и тълкувател



Обичаше да откроява нюанси, да разгръща със свои думи образите, понякога просто загатнати, в някои стихове гласът му трепереше. Като повечето неизкушени от литературата любители харесваше по-нежните, мелодичните, с бляскава изразност и множество звънки рими стихотворения. В центъра им, както може би ще се досетите, стоеше "Цветарка". В онова време подобно увлечение не изглеждаше тъй екзотично - Смирненски още не бе отместен назад, във "фона" на българската поезия. А и имаше хора, които умееха да се насладят. Колкото до майора, той не парадираше с тая страст, той просто я споделяше и, мисля, само когато повече не можеше да я удържа в себе си.

Познати актьори от театъра разказваха, че бил известен като опитен, изобретателен и безстрашен, звезда в опасното си поприще. Поверявали му най-тънки и сложни дела в поделенията из целия Североизток и във флота. Освен това - бохем, добре познат в барчето на театъра. Понякога се виждахме в София, писателският ресторант му хареса - нямало музика, но пък каква публика, каза. После свикна с публиката и наблягаше на менюто. Поетесите го оглеждаха, разпитваха ме какво пише. Той е рецитатор, казвах, Смирненски му е амплоа...

Ожени се за Лиляна, веднага щом се пенсионира, и започна работа в оръжейния завод под Балкана. Лиляна - защо ли не се изненадах, като научих? - бе певица от ресторантите по крайбрежието, но бе повредила гласа си. Понякога, когато съм попадал в градчето, на маса и след молби запяваше "Децата на Пирея". Парче от нейния репертоар, когато и двамата са били млади. После той се пенсионира за втори път, преместиха се в някакво село. После Лиляна почина. Научих случайно, не пътувах вече както преди. Сега бе слязъл от клиниката да си купи вестници, машинално ги разгръщаше и хвърляше поглед по страниците, четеше без очила, а по бързата ми сметка бе минал осемдесетте. Живеел покрай дъщерите на Лиляна, с внучките й, имал правнучета вече. Не бяхме се виждали толкова време, всичко беше новина. Сега се опитваше да реши има ли смисъл на тази възраст да ляга на операция - нищо чудно ползата да е по-дребна от загубата...



Но скоро вече нямахме какво да си кажем



- както винаги след дълга раздяла. Вестникът помогна, по-точно снимките от вълненията в оръжейния завод. Сотиров ми заизрежда големи поръчки, за които не получили разрешение да поемат, други, които конкуренцията им измъкнала от ръцете - "децата" всичките работели и работят там, зетьовете също, всичко се знае. Може да се каже: фамилията е в самия център на кризата. Пробвах да го разпитам, но той стисна устни. Чак тогава на лицето му се появи маската на дълбока старост. Помръкна майорът, вцепени се. И точно като с вцепенена ръка почна да събира вестниците, затърси чехлите си под масата. Надигнах се, нямаше какво да говорим. Но той ме погледна от долу на горе:

- Вечер пускат едно предаване, където готвят. Показват по телевизията едни хора, повечето известни. Готвят големи парчета месо, риби, хайвери. Сладкиши си правят. После ги изяждат. И децата гледат. В студените къщи пред празната тенджера гледат. Спомни си "Братчетата на Гаврош"...

Спомних си. "Пред твоите витрини блескави"... Това си спомних. Сега витрините са директно вкъщи. Блещукат в здрача на сопотските зимни домове. Няма го поета, който да ни обясни какво значи това. Само майорът е уловил връзката и го разказва...

А аз защо ви го разказвам, не знам...