От две седмици България се тресе от протести. Правителството на Борисов, което изглеждаше непоклатимо само допреди седмица, подаде оставка. Привидната народна любов изби в люта омраза, демонстрирана на улицата. Това определено са събития, които ще влязат в историята на развитието на гражданското общество у нас, въпреки че тя не започва от днес. Преди няколко дни няколко информационни сайта писаха "Българската пролет" пукна".

Първият истински всенароден протест с конкретни искания, очаквания и конкретно изразена политическа воля от по-голямата част от народа беше "зимата на нашето недоволство" през 1997 г. Събитията от началото на 90-те години бяха някак по-хаотични, обществото все още се колебаеше дали страната трябва да поеме по европейски път, важно беше да се махнат бившите комунисти, спешно преименували се на социалисти. Но в крайна сметка новите социалисти успяха да запазят властта. Докато през 1997 г. огромната част от българския народ вече беше убедена, че за България няма друг път освен евроинтеграцията, и БСП загуби катастрофално изборите, които последваха протестите. Конкретният повод за многохилядните митинги срещу кабинета на Жан Виденов бе фактът, че



инфлацията стопи доходите



А некадърното управление на кабинета докара космически стойности на долара към лева и пълно обезценяване на националната валута. Събитията през 1997 г. много повече наподобяваха истинска всенародна революция за разлика от 1989 г., когато бе извършен най-обикновен дворцов преврат. Протестите, които формално бяха срещу кабинета на Виденов, изпълниха своята истинска задача, при това удивително бързо. Ако някой беше казал на хората, излезли по улици и площади тогава, че само след 10 години България ще е член на ЕС, едва ли някой щеше да му повярва.

И до днес на "Позитано" 20 витае травматичният спомен от събитията през 1997 г., колкото и да се опитват да ги омаловажават. В миналия мандат шефът на НС Георги Пирински слагаше ограждения около парламента при най-малкия протест. И не се свенеше да нарушава правилника и да не дава думата на опозицията, ако това случайно може да катализира обществено възмущение срещу управлението на тройната коалиция. В настоящия момент активът на БСП се опитва да засенчи спомена от събитията през 1997 г. и тогавашния им провал. Като абсолютни числа на участници тогава и сега е трудно да се прецени, но за разлика отпреди 16 г. сега демонстрации имаше в 35 града в страната, при това големият заряд на протестите тръгна от Варна - досега не се беше случвало, но, естествено се ожесточиха в София.

Друг голям протест отново по времето БСП, но при участието й в тройната коалиция, е стачката на учителите от есента на 2007 г. Хиляди педагози обсадиха тогава парламента. За разлика от сега това се случи в пленарен ден, когато вътре бе пълно с депутати. Протестиращите учители събраха хиляди подписи в своя подкрепа. Родители на ученици им месеха баници, някои им даваха и пари, за да компенсират поне малко финансовите им загуби от стачката. Голяма част от тогавашните учители бяха същите онези студенти, които 10 години по-рано скачаха и пееха по софийските улици: "Когато падне БСП, не искам аз да съм отдолу, за да не падне върху мен". Студентите, които свалиха Виденов, вече са в активна житейска позиция и всяко следващо правителство би трябвало да се съобразява с този факт. На последните две правителства - на тройната коалиция и на ГЕРБ - тази малка подробност определено им убягна.



Днешните протести обаче имат връзка



с онези от 1997 г. и дори могат да се разглеждат като тяхно естествено, макар и позакъсняло продължение. Преди 16 години българите протестираха, защото искаха да влязат в ЕС. Сега протестират, защото не искат да бъдат граждани на ЕС само формално, а реално - като стандарт на живот, като истинска пазарна икономика и конкурентна среда, в която няма монополи, и т.н. Лошото е, че у нас монополите станаха фалшив синоним на либерализацията. Както и демокрацията стана фасада на олигархичното задкулисно управление. Затова протестите, докато бяха само за цената на тока, достигнаха до исканията за национализация.

Само за седмица страната влезе в ситуация, в която не може да се направи прогноза какво ще се случи в следващите 10 часа. Към този час днес властта се търкаля по улицата и никой не иска да се наведе и да я вземе. Освен Яне Янев. Последното не е виц, а естествено продължение в серията неадекватни изяви, които наблюдаваме от понеделник насам. Дотолкова, че в сряда преди обяд финансовият министър в оставка Дянков се държа пред камерите на телевизиите не по-различно от Яне Янев, който е вече политически стандарт за одиозност, меко казано.

Друга особеност на настоящите протести, които заплашват да продължат, защото новият служебен кабинет - какъвто и да е той, ще встъпи в длъжност с много къс кредит на доверие, е, че са хаотични и без ясно изразени послания. Това са протести, диктувани от мизерията, и те ще се възпаляват отново и отново при още по-тежките икономически трудности, които предстоят в страната. Парадоксално, но положението в България само за седмица заприлича на гръцкото въпреки прехвалената финансова стабилност у нас. Другата разлика в международен план е, че на България няма да й обърнат кой знае какво внимание при задълбочаване на кризата тук, защото не е голям длъжник като Гърция. А както знаем, винаги най-добре охранявани и обгрижвани са големите длъжници.

Миналата година Гърция проведе парламентарни избори на два пъти, може да ни чака същото. Улицата не желае да чуе в момента за нито една от партиите и политиците, участвали в прехода. Улицата иска смяна на системата, Велико Народно събрание, друга конституция. Улицата иска нещо друго, но не може да формулира какво точно. По-разумните от протестиращите, разбира се, са наясно, че национализацията не е решение, че един монопол винаги е монопол, бил той държавен или частен.

Колкото и сложна и объркана да изглежда в момента обстановката, поне твърденията за робската психика на българите изглеждат все по-неверни. Няма кой да каже в момента какъв ще е резултатът от този бунт, но бунтът се състоя.



каре

Да не мерим феномените на XXI век със схващанията от XX!



Николай Слатински във "Фейсбук"

Когато България единствена спа, питахме се защо спи. Когато България излезе на протест, питаме - ама защо за това, а не за онова; защо срещу ЕРП-тата, а не срещу ДКЦ-тата; обвиняваме в организиране я БСП, я ГЕРБ, я падащия астероид; тревожим се, че протестират не на Лъвов, а на Орлов мост, и не на "Дондуков", а на "Корсаков"...

Нека вярваме на младите, на предпочелите да протестират на площадите, а не да недоволстват в кухните; нека им се протестира, нека наберат смелост, нека се почувстват много и значими, това е необходимото условие нещо у нас да се промени!

Да се разсъждава за протестите преди всичко в посока - кой ги организира, кой ги надъхва, кой ги спонсорира, кой ги инструментализира, означава тотално, абсолютно, отчайващо и шокиращо да не се разбират спецификите на времето, в което вече живеем.

А това е време на мрежовите структури, а не на йерархическите (каквито са и партиите); на социалните мобилизации по хоризонтала, а не по вертикала; на спонтанно възникващите общности; на автентичните изблици на обществена енергия; на стихийните самоорганизации.

Единствената прилика е, че поради йерархичността на държавата и властта и поради старото, останало в XX век мислене на политиците, мрежовите протестиращи трябва да излязат на площадите като едно време (защото политиците не се досещат да падат и си подават оставките, когато са загубили битката в информационното пространство на социалните мрежи).Така че да не мерим феномените на XXI век с инерционните ни схващания от XX век!