Протестите върнаха прехода в изходната му точка, а заедно с него и модата на кръглите маси и споровете за нова конституция. В общата гълчава останаха на заден план насъщните проблеми, извели хората на улицата - високите сметки за ток, парно, вода и пр. и неравната битка на потребителите с монополите. Дебатът инстинктивно се пренасочи от икономическите към политическите недъзи на държавата, като протестиращите постепенно осъзнаха, че повечето решения минават през парламентарната зала. И понеже партиите на прехода са завардили отвсякъде този терен и упорито отказват да чуят ропота на непредставените, недоволството изби на улицата.

Сега разни хитреци се опитват да насочат гнева към капана на безконечните дебати за промяна на конституционното устройство. Това е нужен, но несвоевременен дебат, който гълта много усилия и време. А през това време сметките ще продължат да пристигат и монополите ще останат недосегаеми. Натискът на улицата задължително трябва да продължи като единствено оръжие на протестиращите. Чрез него те трябва да принудят износената политическа каста да приеме техните условия за предоговаряне на основни клаузи в обществения договор. Времето за това е точно сега, преди изборите, когато се пишат управленските програми. Протестиращите трябва да заставят всички потенциални участници в следващия парламент да преразгледат трите най-важни закона, които гарантират равноправното участие на всички граждани в политическия процес и създават възможности за пряко влияние на гражданството върху взимането на управленски решения. Това са Изборният кодекс, законът за политическите партии и този за референдумите.



С бързата промяна на тези три закона може да се постигне до голяма степен онова,



което се възлага на промените в конституцията - разширяване на терена на демокрацията, обновяване на политическия елит и едва тогава, вече на спокойствие, може да се мисли за промяна на основния закон. Изборният кодекс е ключов от гледна точка на достъпа до участие в изборите. Колкото и да не им се иска на протестиращите, участието в избори си остава единственият законен начин да се влияе на политиката. Другата е пряката демокрация, но за нея - после. Да, този процес неизменно минава през създаването на партии, колкото и да се зловиди това на протестиращите. Партията, която не е нищо повече от сдружение на единомишленици, дава друга легитимност на лидерите, осигурява им по-трайна обществена подкрепа. За да стане обаче това възможно, трябва да се премахнат някои забранителни бариери в Изборния кодекс - големият брой подписи за регистрация, високите депозити за участие, неизброимите документи, необходими за регистрация в съда, и пр. Всички те бяха въведени от тройната коалиция под благовидния претекст, че така се решава проблемът с "файтонните" партии, но всъщност бетонираха статуквото. В неизгодна позиция са поставени и инициативните комитети, които издигат независими кандидати за избираеми длъжности. С гигантската държавна субсидия, регламентирана в закона за политическите партии, старата политическа класа получи допълнителен бонус - гарантирано финансово превъзходство пред всеки нов, който дръзне да й отнема терен, на практика - служебна победа. Когато на избори се явява ГЕРБ с 60 млн. лв. държавна субсидия, а насреща й излиза партията на протеста с доброволно събрани дарения, трудно може да се говори за равнопоставеност.



Държавната субсидия трябва да бъде сведена



до приемливи размери или изобщо отменена.

По-лесният достъп до участие в политиката ще освежи политическия театър, който напоследък прилича повече на музей на восъчни фигури. И ще реши днешната криза на политическото представителство, която принуждава хората всеки път да избират между голямото и малкото зло, т. е. да се упражняват в мазохизъм до пълното им свикване с болката.

А сега за референдумите. Спешната промяна на закона, който показа множество дефекти при провеждането на ядрения референдум, ще даде възможност на големи групи граждани да инициират допитвания по всички важни за обществото въпроси през главата на парламентарното мнозинство. За целта обаче трябва първо да се занижи броят на подписите, необходим за иницииране на плебисцит. Сега трябват 200 000 подписа, за да бъде разгледан въпросът от Народното събрание и 500 000 подписа, за да е задължително допитването. При това положение само добре организирани структури, каквито са големите политическите партии, могат да се справят със задачата за кратките срокове, предвидени в закона. Затова е важно да бъде удължено и времето за събиране на подписите. Условието на национален референдум да са гласували толкова избиратели, колкото на последните парламентарни избори, за да бъде зачетен резултатът, зачерква на практика целия закон и го прави негоден. Затова е важно тази непреодолима бариера да отпадне и на нейно място да се предвиди достатъчно висок, но не и забранителен праг - 30-40% от имащите право на глас, например.

И тук опираме до най-важното - за да имат ефект гореизброените стъпки, трябва партиите да бъдат притиснати да въведат активната регистрация за участие в избори. Така ще бъдат веднъж завинаги изчистени милионите фантоми в избирателните списъци, с които партиите безогледно търгуват и извращават целия политически процес.

И понеже за нови партии до предсрочните избори е вече късно - поради дългите процедури и хилядите цедки в кодекса, - трябва да бъде отправено ясно послание към износената политическа класа, която ще управлява и след вота: ако не предприеме тези решителни законодателни промени и не отвори вратите на парламента за нови, свободно сдружени граждани, натискът на улицата ще продължи и рано или късно гражданството ще потърси реванш. Само че последиците могат да се окажат непредвидими.