Много удобно е да се каже, че нахлуването в Ирак преди 10 години се дължеше на грешки на разузнавателните служби, но действията ни по време на цялата война бяха помрачени от сбъркани сметки и самозалъгване.

Преди десет години сгрешихме не само за това дали Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово поразяване (сега разбрахме, че той е прекратил програмата за разработка на оръжията за масово унищожение, но не е искал никой да знае за това, дори и генералите в армията, тъй като се е страхувал, че това ще се отрази негативно на имиджа му). Друга основна грешка, белязала началото на ръководената от САЩ операция: разузнавателните служби съобщиха, че Хюсеин и синовете му се крият в бункер под дворцовия комплекс "Дора Фармс", южно от столицата Багдад. На базата на тези данни президентът Джордж У. Буш нареди над "Дора Фармс" да бъдат пуснати бомби и осъществен обстрел с ракети на 19 март 2003 г. преди планираното начало на операцията по земя и въздух.



Комплексът бе ликвидиран, а Хюсеин избяга невредим



Всъщност той никога не е бил там. Направено по-късно разследване показа, че изобщо не е имало такъв бункер. Всичко е било огромно недоразумение.

Администрацията на президента Буш бе убедена не само че Хюсеин има оръжия за масово поразяване (това беше грешка, а не лъжа), а също така и че иракчаните някак си ще могат сами да управляват страната си, след като диктаторът бъде свален от власт. А какво стана? Цялото иракско правителство падна, когато Хюсеин загуби властта, а САЩ нямаха нито ресурси, нито пък знаеха как да оправят положението и да съберат парчетата. Неподготвена и бързаща да си тръгне, американската армия правеше грешка след грешка в продължителната и скъпа война, която вървеше към пълен разгром до почти свръхестествения обрат. По време на армейския подем в периода 2007-2008 г. начело на армията бяха генералите Дейвид Петреъс и Рей Одиерно.

Критиците са прави, когато казват, че т.нар. "военен подем" - съкратено название за увеличаването на числеността на американските войски, промяната на разположението им и прилагането на програма, насочена към сунитските племена, която помогна за привличането им на наша страна - не реши всички проблеми в Ирак. С намаляването на 90% от насилието в страната обаче военният подем даде възможност за напредък. Определено беше нанесен почти фатален удар на "Ал Кайда" в Ирак, част от която са арабските сунитски екстремисти, както и на милициите "Джаиш ал Махди", в които влизат мюсюлманските шиитски екстремисти.



Ирак никога няма да оправдае най-големите надежди на Буш,



според които страната трябваше да се превърне в модел за демокрация и трансформация в Близкия изток. Годините след края на управлението на Хюсеин бяха прекалено объркани, хаотични и бурни, за да бъдат давани за пример. В края на 2011 г. обаче изглеждаше, че Ирак е поел по пътя на изграждането на функционираща демокрация.

Декември 2011 г. бе друг повратен момент в бурната история на Ирак - тогава всички американски войски се изтеглиха от страната, след като не бе постигнато споразумение за статута на войските. Привидно това стана, защото Ирак не можеше да даде на войските имунитет срещу съдебно преследване, за какъвто настояваше Пентагона. Реално обаче има множество доказателства, че президентът Обама, който в значителна степен бе избран заради несъгласието му с първоначалното нахлуване в Ирак, не искаше Америка да продължава да стои в Ирак. Лично той не участваше в преговорите, но одобри въпреки несъгласието на преговорния си екип необичайното искане иракският парламент да даде имунитет на военните. Когато преговорите очаквано удариха на камък, Обама обяви, че американските войски ще се приберат вкъщи за Коледа.

Това беше



добре прието от нацията решение, но пък имаше пагубни последствия,



тъй като даде възможност на премиера Нури Малики да действа повече като шиит, отколкото ако беше под наблюдението на САЩ. Той набързо изпрати иракските сили за сигурност да обискират офиса на сунитския вицепрезидент Тарик Хашими. Хашими избяга - отиде да живее в изгнание в Турция, но бодигардовете му бяха измъчвани, а самият той задочно бе обвинен в тероризъм. Ако се завърне в Ирак, го очаква смъртна присъда, въпреки че много политици шиити, към които бяха отправени подобни обвинения, са на свобода. Малики само затвърди репутацията си на човек, който предпочита да преследва определени хора, след като нареди ареста на телохранителите на бившия сунитски финансов министър Рафи Исави и дори се опита да задържи самия Исави.

Действията на Малики предизвикаха рязкото отдръпване на сунитите, които отново се обърнаха към "Ал Кайда" в Ирак. Групировката, която бе на ръба на оцеляването, се вдигна на крака и организира големи атентати не само в Ирак, но и в Сирия, където действа под името "Фронт Ал Нусра" - една от многото бунтовнически организации, които се борят срещу режима на президента Башар ал Асад.

На свой ред пък Асад е подкрепян от Иран и мълчаливо от Ирак, който отхвърля американските призиви да прекрати доставките на ирански оръжия към Сирия през неговата територия. Това е знак, че през 2013 г.



в Ирак желанията на Техеран са по-уважавани



отколкото тези на Вашингтон, макар че Малики и другите иракски шиити твърдят, че не са се превърнали в "персийски" марионетки.

Меко казано, това е незадоволително развитие на събитията. Американците имат право да попитат: И ние влязохме в Ирак, за да постигнем... това?

Примамливо е да смятаме, че цялата инвазия, предприета под лъжлив претекст, беше обречена на неуспех от самото начало. И все пак нищо не е предопределено в историята. Дори и след като не бяха открити оръжия за масово унищожение, ситуацията можеше да бъде по-различна, ако бяха взети други решения: например, ако добре се бяхме подготвили за управлението на Ирак след Хюсеин; ако без да е необходимо, не бяхме разформировали иракската армия; ако бяхме изпратили достатъчно войски, за да контролират цялата държава; ако по-рано бяхме протегнали ръка на сунитските племена; ако бяхме изпратили войски в градовете още от самото начало, вместо да ги оставим в изолация в мегабазите, и накрая - ако бяхме останали и след 2011 г.

Различно решение във всеки от тези примери можеше да доведе до различен резултат. Разбира се, за период от 10 години това не може да бъде променено. Сега нашата единствена надежда е, че както ние бяхме изненадани от първите бунтовнически движения в Ирак и малко по-късно бяхме учудени от успеха, ще се изненадаме и от това как Ирак се преобрази.



-----

* Макс Бут е старши научен сътрудник в Съвета по външни отношения; автор е на "Невидимите врагове: епична история на партизанската война от древността до наши дни".