Резюме. Имаше хубаво стихотворение за "летящите хора". Сега няма за горящите хора. Поети като Пишурката пишат на баба си за хурката, що рекъл Ботев. Миналата сряда писах, че искам да няма антиамериканизъм. Сега ще напиша, че искам да няма антисемитизъм и германофобия. Край на резюмето.



"Летящите хора" е стихотворение на силистренския поет Валентин Йорданов. Поисках да науча повече. В "Гугъл" ми излезе неговият съименник Валентин Йорданов, свободна борба, олимпийски шампион от Олимпиадата в Атланта 1996 г., седем пъти европейски и седем пъти световен шампион. Миналата седмица нашите май добре се представиха на европейското в Тбилиси.

Я! Щели да махнат борбата от олимпийските спортове. Правилно. Някакви тъмни субекти имат нахалството да побеждават състезатели от културните страни. Я вместо борба - кърлинг, културен спорт и много вълнуващ. Лъскат леда, както аз едно време лъсках паркета вкъщи.

Още в античните олимпиади се състезавали в борбата. И в поезията. Чувал съм за олимпиеца Гьоте. По борба, по поезия? Вероятно по борба е бил Гьоте, щото германците знаят хватки. Я каква хватка приложиха на Гърция и на Кипър. Тя е от банкерското евангелие: Ако имаш две ризи, продай едната на ближния. Отпускаш му кредит да я купи. После си прибираш ризата, щото той не може да я изплати, ти от лихвите по главницата още една риза и имаш три ризи. Хватка свободен стил. Даже "Catch as can". Като Дан Колов.

Дан Колов седеше в "Славянска беседа" на ъгъла на "Раковски" и "Славянска", ние децата го гледахме с обожание, той не пиеше, всички пиеха за негова сметка; и нас почерпи - който каже - лимонада, който каже - сайдер. Аз казах боза, там нямаше боза, той щракна с пръсти, келнерът изхвърча като тапа на улицата да ми купи боза от албанците бозаджии, дето ходеха по улицата и викаха "Бозе, бозе". После Дан Колов ми каза "Сега доволен ли си" и аз казах "Да". Истина, истина ви казвам.

После разбрах, че е опасно да казваш истината. На сутринта забравих да отида на училище; преживявах моя "разговор" с Дан Колов. Още две момченца не били в клас. После едното излъга, че баба му умряла, второто излъга, че има гърлобол и температура. Аз си казах истината - че забравих. Тях не ги наказаха, мен ме наказаха за нахално поведение.

С риск и сега да ме накажат, ще си кажа истината за евреите. Те почнаха да ме нервират с нахалството си. Хватката, с която Гад Зееви взе авиокомпания "Балкан" със всичките й Worldwide Airport Slots и после съди България. И евреите вместо да кажат, че сега българите са горящите хора и България спаси най-много евреи да не горят в пещите, в Брюксел изтъпанено табло "България през Втората световна война" с портретите на Адолф Хитлер, Адолф Бекерле, цар Борис III и един български генерал (не мога да му прочета името) - мяза ми на генерал Луков.

Пълномощният министър Бекерле всеки ден го виждах; немската легация беше зад паметника на Патриарх Евтимий, дето сега му викат "Попа", точно срещу прозореца на моята детска стая. Виждах и Фриц. Говореха, че не е син на Бекерле; това не ме интересуваше. Фриц беше по-висок от мен, но по-слаб. Фриц имаше тънък гласец и беше ужасно надменен, понеже ходеше с униформа на Хитлерюгенд. Подиграваше се на моята еврейска приятелка, която беше добро момиче и отличничка на немското училище "Санта Мария". Баща й имаше магазин за платове на улица "Леге"; тя си беше ушила палто с големи жълти копчета, жълтата еврейска звезда на мястото на най-горното копче, за да не личи, но Фриц забелязал. Фриц се заканваше да изтреби всички евреи. На рождения ден на Станчо - дебелия от горния етаж, тъкмо разрязаха тортата, Фриц и аз за нещо се сдърпахме и той ми шибна един шамар. Не можех да го набия, щото големите щяха да ни разтърват. Първо, си изядох тортата, понеже бяха гладни години. Слязох на нашия етаж, разбрах се с нашето момиче Катеринка, като се върна тя да ми отвори вратата без да звъня, само ще й думна три пъти на стената. Взех си кожените ръкавици, щото беше студено и да не си нараня пръстите. Добре го намислих, но не успях да набия Фриц. Когато зъзнейки пред входа, дочаках Фриц, само два юмрука успях да му стоваря; той вместо да се бие като мъж, хукна към немската легация отсреща, пищейки "Хилфе! Мутер! Хилфе!", и аз не посмях да го гоня, понеже там имаше охрана.

На 16 февруари 2013 г. в София се състоя "Луков марш". Те тръгнаха от площад "Света Неделя", водени от младежи в униформи. "Луков марш" възпоменаваше "подлото убийство от бойните групи на комунистите на генерал Христо Луков".

Вкъщи говореха, че Луков е повече от патрон на "Бранник" и на БНЛ (Българските национални легиони). Луков искал България да изпрати войски на Източния фронт, а Борис III не искал. Затуй германците искали царят да назначи Луков за премиер (тогава нямаше избори, царят назначаваше).

Бранниците имаха униформи каки (пясъчен цвят). На ревера си те имаха значка като щит с буквата "Б". Те обясняваха, че "Б" значи Бог, Борис и България. Исках и аз да имам униформа. Само Фриц ли ще има униформа?! Но не ми беше толкова за униформата, ами бранниците минаваха с мотоциклети "Ромел" по бул. "Левски", който тогава се казваше бул. "Фердинанд"; аз живеех на номер 37 срещу "Попа" и Бекерле. Мотоциклетите на Вермахта "Ромел" бяха с кош (sidecar), много мощни и проходими, даже задна скорост имаха. Понеже много исках да карам "Ромел", аз казах на нашите, че искам да стана бранник. Майка ми грабна дилафа (машата). Сега на това му казват домашно насилие и е подсъдно, но тогавашната педагогика беше "spare the rod, spoil the child" (като пестиш пръчката, разваляш детето). Вкъщи с дилафа или с каиша, в колежа йезуитът с дървената показалка по дланите или по дупето. Освен йезуитите пет жени ме възпитаваха и се грижеха за мен: майка ми, нейната неомъжена сестра леля Анка, баба ми Венета, немската ми "фрау" (гувернантка) и нашето момиче Катеринка. Те бяха нежни и винаги грижовни, но невинаги нежни; отнасяш си боя и туй то. Синеокото момиче Катеринка го наричахме "нашето момиче". То си имаше своята слугинска стаичка с прозорец към вътрешния двор на нашата кооперация на ъгъла срещу Попа, но вместо да стои там сам-самичко, то стоеше с нас и участваше в семейния живот. Когато ядях бой, то, гъвкаво като змийче, се шмугваше зад гърба ми и ме засланяше и каишът изплющяваше по нейното дупе. Майка ми я бе цанила на слугинската борса. Цялата й заплата баща й идваше и я прибираше. На Коледа под елхата имаше за всички ни големи кутии с подаръци, за Катеринка кутийчица. Вътре две златни монети, понеже Катеринка мечтаеше да има наниз. Тя вече се момееше и не вярваше в Дядо Коледа. Майка ми й каза, че двата пендара са от мъжете в къщата, баща ми и аз. Катеринка се трогна, разхлипа се, отиде си в слугинската стаичка да се наплаче, аз отидох да я утешавам.

С бранниците - или с тях, или против тях, средно положение нямаше. Понеже не станах бранник, бранниците ми викаха Джуджимо, щото "джу", (jew),евреин. Аз им казвах, че "Б" значи боклук. Една сутрин в стаята си срещу "Попа" се събудих от изстрели. Отсреща на булевард "Фердинанд" (сега бул. "Левски") живееше генерал Луков. Изстрелите срещу него вероятно не са ме събудили, понеже те го убили с пистолети на площадката пред вратата му, но стражарят Фердо, на пост пред немската легация (зад гърба на "Попа") викаше "Стой" и стреляше с манлихерата. Те бягаха по бул. "Фердинанд" ("Левски"), свиха по "Граф Игнатиев" към булевард "Адолф Хитлер" (на Перловската). Там срещу Перловската река има голямо тунелно устие за оттичане на водите и момчето атентаторче се скрило в тунела, влизайки в клопка, понеже нагоре към "Лозенец" тунелът се стеснява; ние децата го бяхме изследвали, влизайки с фенерчета. Полицаите ги било страх да влязат, понеже момчето имало парабел. Един боклукчия, използвайки като щит капак на боклукчийска кофа (кофите бяха от дебела поцинкована ламарина), влязъл в тунела, засланяйки полицаите, които убили момчето.

Във филма "Черните ангели" Въло Радев представи тези атентати по-красиво.

В България имаше всичко за ядене, прясно и вкусно, не като сегашното, гъчкано с ГМО и хормони, храните за социално слабите с червеи, говеждото, замразено преди 40 години. След 1940 г. български яйца, консерви с месо и желирани пилета тръгваха с вагони за Германия. Оризът, млякото, сиренето, кашкавалът изчезнаха, хлябът стана с примеси, Комисарството въведе немска купонна система, полагаха се 250 грама хляб дневно за възрастен, 150 грама за дете. Ако гостуваш на роднини във Варна или Пловдив, носиш си купоните. Германия печаташе левове, с тях плащаше българските храни. Българите гладуваха, но не се самозапалваха. Дори спасиха евреите си, което е българска гордост и срам за еврейските неблагодарници, които позорят България що не спасила и онези евреи, които тя не можеше да спаси.

Помислете:

Опозориха България, като я вкараха в НАТО и я направиха съучастничка в позорните войни на НАТО. Евреите могат, но няма да вкарат Израел в НАТО.

За България ще е унизителна еврейска милостиня да я накичат с Нобелов орден за спасяването на българските евреи. Плюя на такъв орден, като знам кои са били накичвани с Нобелова награда за мир.

Тримата мускетари гордо казвали Tout est perdu sauf l'honneur (Всичко е загубено освен честта).

Горящите хора в България не са могли да преживеят отнетото им достойнство ли? Защо няма доброволно самозапалили се цигани или евреи. Тях насила ги изгаряха през Холокоста. Помислете, обяснете ми защо българи доброволно стават горящите хора? Но не на жаргона на психиатрите. Нито богословски - грях ли е самоубийството? Ако е така - не ми пишете моля, пишете на баба ви за хурката.

Jusautor DI copyright