|
- Какво работиш?
- Цар съм.
- Че си цар, цар си, но аз те питам какво работиш?
- Какво да работи един цар - аз имам дворци и всички ми се кланят.
- Е, и като си цар - какво от това? С какво ще храниш семейството си, ако един ден те свалят...?
- - - - - -
Така в една народна приказка старецът отказва да даде дъщеря си на царя, защото няма занаят и не си е взел хляба в ръцете. Друга приказка разказва за чупливите съдове на чирак, отказал да псува и плюе по пода по примера на майстора-стъклар.
Десетки истории, легенди, суеверия са носили на гърбовете си през вековете майсторите занаятчии. Ръцете, изпод които са се раждали бит и изкуство, са предизвиквали и страх, и уважение. Столетия наред занаятчиите са крепили колоните на еснафския морал, качил на пиедестал ценности като трудолюбието, честността, пестеливостта, уважението и достойнството.
Стопили са се почти напълно вече гилдиите - и по други, и в наште земи. Механизиран и поевтинял е трудът. На пазара властва маса с особени вкусове. Удоволствието от изработеното от "а до я", с умението на един-единствен творец произведение обаче остава.
По занаятчийската карта
Дълбоки корени са пуснали занаятите по нашите земи. Златото е прославяло Копривщица, кожусите - Ловеч, грънците - Троян, обяснява ст. н. с. Надежда Тенева от Националния етнографски музей. Майсторлъкът виреел по-добре по високото - хората от низините били земеделци и разменяли жито за съдове, метли, дрехи. Цената им зависела от плодородието на годината. Някои занаяти поради масови нужди плъзнали из цялата страна - като медникарството, други се обособили в точно определени региони.
Различни били икономическите ползи от тежкия труд в занаятчийските работилници. Сред най-богатите били абаджиите - хората, които организирали производството на платове и ушивали дрехи от тях. Голяма роля, включително и финансова, тук се е падала на жените.
Още през ХIХ век
всяка жена е печелили наравно с мъжа си,
показват сметките в абаджийските тефтери. Традицията повелявала, че жените са тези, които изработват домашно тъкани платове. В производството на платове участвали всички жени от 14 до 80 години. С особено майсторство се отличавали представителките на нежния пол в Средните Родопи. Казват, че там "ръцете на всяка българка и помакиня са били фабрика". След 20-те години на деветнайсти век областта е била основен производител на аби и шияци и за турската армия. Към селата около днешния Смолян и Златоград като центрове на производство на аби и шияци се насочва вълна даже от Видинско и Ломско. От уменията на родопчанките се впечатлил лично султанът. В своя заповед той нарежда дрехите да се купуват само от този край, защото са по-здрави. Стоката на абаджиите от Средните Родопи е стигала в Мала Азия, Гърция, Сърбия и дори до Египет. Изкуството е запазено и до днес.
Добри доходи, но с твърде много пот, си докарвали и ковачите. По-бедни били гръчнарите. След Освобождението, за да спре процесът на обедняване на занаятчиите, Стефан Стамболов издава заповед, според която българската армия е задължена да се облича с домашно тъкани униформи.
Тайните на майсторлъка
| "Ако не сънуваш това, което работиш, няма да можеш да го измайсториш", се говорело някога сред майсторите. "Тези думи вероятно крият тайната на занаятчийското творчество и изкуство изобщо", казва Надежда Тенева. Радостта от съвършенството на ръчно произведената стока, липсваща при индустриализма, дори ражда в края на ХIХ век европейско движение, съпротивляващо се на новите порядки в производството. Те се обявяват против разделението на труда, което унищожава удоволствието от работата, и настояват творецът да работи с ръцете си във всяка една стъпка. |
Три години само за храната са чиракували взиманите още на 10-12 години ученици. Освен със задачите в работилницата младежите перели, готвели, чистели на майстора. Надницата тръгвала едва след третата година с обявяването на чирака за калфа. Тук обаче започва друга трудност - кражбата на дребните, но решаващи за занаята тайни.
"Криенето" и "краденето" били традиционна тактика на обучение, защото според традицията, за да станеш добър майстор, "занаятът трябва да те влече", обясняват етнографите. Дебненето обаче давало взаимна полза. Признаването на калфата за майстор - след самостоятелна направа на цял, завършен продукт, носело слава и на учителя. В повечето еснафи изпити за майстор не се правели, тъй като професионалната общност следяла зорко развитието на калфата.
За ревностното пазене на знанията свидетелства друга история, свързана с най-разпространения по нашите земи занаят - дюлгерството. За да опазят тайните си от чужди уши, майсторите-строители дори измислили свой таен език - мущурганския.
Така те можели да говорят и пред чорбаджията, без той да ги разбере. Град Трявна и днес носи възрожденския дух на своите бащи и деди - прочути дюлгери, резбари и иконописци.
Сълзите на Св. Спиридон
Силно преплетена с религията е историята на занаятчийството. На това вероятно се дължат и множеството суеверия и страхове, свързани с майсторите.
Сълзи на светец поставят например в легендите началото на грънчарството. Свети Спиридон пръв се опитал да направи съд от глина. Мъчил се, мъчил се, но не успял, защото глината се лепела по ръцете му. Тогава се разплакал. Сълзите паднали върху глината и той разбрал, че за да източи съд на колелото, трябва да вземе вода. Замесил глината с вода и направил първия съд. След това го опекъл. Оттогава насам светецът се счита за покровител на грънчарството.
Макар и небогат, този занаят е бил силно разпространен у нас, а в представите на народа винаги е стоял на границата с изкуството. Известни центрове на грънчарските занаяти са били Разлог, Бусинци, Берковица, Троян, Габрово. Имало е грънчари и в Гоце Делчев, Батак, Пазарджик, Хасково... С този занаят е свързано и керемидарството - производството на тухли и керемиди за строеж на къщи. Той се практикувал най-често във временни работилници -керемидарници, които били притежание на чужди хора, понякога и цигани.
Жителите на села, в които е имало керемидари, се страхували от тях, защото вярвали, че те правели магии срещу дъжд. Влажното време пречело на работата им. При продължително засушаване пък най-често се говорело, че тухларите или грънчарите са заровили живо магаре в околностите на селото и затова не вали. Като цяло се е вярвало, че майсторите са способни да влияят на природата.
За народното съзнание ковачи, калайджии, медникари, които обработват метал и работят с огън, най-често се сливат в един персонаж - ковач. А в митологиите на много народи небесният ковач е пръв помощник на Бога Гръмовержец. И на тези занаяти покровител е бил св. Спиридон. Според изследователите съхранението на легендата за него през столетията навярно се дължи на факта, че тя утвърждава народното виждане за твореца като човек, който трябва да даде всичко от себе си, за да създаде своето произведение. В Хасково се разказвала легенда, според която св. Спиридон създава катъра и мулето, които са основният транспорт на търговците - абаджии от Родопския край. Затова те също почитали светеца.
Суеверия са мъчили и самите майстори. Абаджиите например са се обръщали и тръгвали по различен път при всяка среща с човек със скръстени ръце, "лоши очи" или вдовица. Те дори отлагали пътуване по гурбет. По пътя пък давали "парици за добър път" на деца или бедни хора.
Панаири, панаири
Неизменна част от занаятчийския живот е била и търговията. Голяма част от изделията са се пласирали в отдалечени региони, което е дало тласък на гурбетчийството. Продукцията от Средните Родопи - платове, медни изделия, калайдисани бакърени съдове, са намирали пласмент главно в градовете и селищата на Беломорска Тракия. Големите панаири пък са се превръщали в истинско събитие, на които освен алъш-вериш, е текла и обмяна на нови знания.
Най-известен е бил Изинджовският панаир до Димитровград. Големи панаири са организирали и Търговище, Пирот, Плевен. Купища народ е събирал и град Неврокоп в Пиринско. На празника "Успение Богородично" тук са си давали среща занаятчии от цялата етническа територия на България. Ежеседмичен пазар е имало в населените места със занаятчийски чаршии като например родопското с. Устово.
Особености на съвременното производство
Занаятите отдавна са загубили ролята, която са играли преди индустриалната революция. Занаятчийската принадлежност продължава да е много силна сред отделни групи на ромския етнос, като цели фамилии и днес се изхранват единствено и само от занаяти. Наред с тежката конкуренция със серийно произведените и по-евтини стоки, все още оцеляващите майстори трябва да се борят и с друго - слабостта на клиентите към кича.
Зайчета, къщички, звънчета. Към подобни предмети е ориентирано съвременното търсене при грънчарството. Това е логично следствие от постепенното отпадане на битовата функция на тези предмети и превръщането им по-скоро в предмети за украса.
По-опасното тук от кича е отмирането на старите грънчарски техники, обяснява ст. н. с. Тенева. Прилагането им е твърде сложно и майсторите предпочитат по-нови и лесни подходи. Това оказва лоша услуга на предметите с класическа стойност. Ако такъв предмет не се произведе със старата техника, почти винаги се оказва кич, смятат експертите.
Сериозен проблем в оцеляването на запазилите се и до днес занаяти е липсата на желаещи да усвоят това знание. Така приемствеността, която векове наред е била ключова, се къса.
Спасителната сламка?
И тук като панацея се привижда туризмът. "Днес във връзка с туризма, който се развива, ролята на занаятчийството и традиционните занаяти, които възпроизвеждат българското народно изкуство, е много важна, защото ще могат да продават едни специфични предмети, които са характерни за българската традиционна култура", убедена е д-р Тенева. Повод за оптимизъм дават възстановяването на част от съществувалите през Възраждането занаятчийски чаршии. Предмети от българската традиция продължават да се произвеждат на Улицата на занаятите в Добрич и Търново. През цялата година посетители привлича и габровският етнографски музей на открито Етъра. Етнографите залагат надежди и на провеждащия се вече трета година Международен панаир на народните занаяти, отново в Етъра. Организаторите се надяват, че с помощта на този форум ще могат да пресекат кича в полза на традиционните народни техники.
Наивно е обаче да се очаква, че занаятите са в състояние да отвоюват сериозни пазарни ниши. Как би завършила в ХХI век историята за стареца и царя без занаят, е въпрос почти риторичен. Едно е безспорно - на фона на постоянството, работливостта и морала на хилядите занаятчии, съвременният българин няма историческо алиби да се изживява като професионален комплексар. И ако го прави, причините са по-пресни.
-------Из живота на занаятчиите-------
Много неписани правила са спазвали различните занаятчийски еснафи. При абаджиите например всеки майстор и неговата група отивали на гурбет само на определени места, които наричали юрии. Да получи право на юрия е имал този, който пръв е отишъл на това място. Юрията се е предавала по наследство, но понякога се е договаряла между майстора и някой от неговите ученици. Основната максима на абаджиите е била "хиляда бода за пара" - майсторите са работили от тъмно до тъмно. Някои са изработвали по 2000 парчета потури и елеци годишно.
Свои юрии са имали и повечето от останалите еснафи. Такава е била практиката и при един от най-богатите занаяти - златарството. То се е предавало само по пряка наследствена линия, защото занаятът може да се практикува и без помощта на чираци. Един от най-славните майстори златари са били в Родопите. Силен тласък на занаята тук дават повишените изисквания към художествената украса на женските костюми и масовото строителство на църкви. Майсторите, наричани куюмджии, са познавали много добре традиционните накити на жителите на всяко село и са ги пресъздавали с хирургическа точност. Те са работили предимно по поръчка и с материали на клиента, но някои са изработвали готови накити, които сами разнасяли из селата. Най-голямото търсене било през есента и зимата, когато са се вдигали най-много сватби.
Едно от най-големите предизвикателства пред ковачите пък била изработката на наковални. Дълго време майсторите купували наковалните от чужбина. При изработването й пък стопаните наемали двама души пазачи да дебнат потенциални врагове, хвърлящи бакър или куршумени парчета в нажежения метал с цел да развалят спойката между желязото и стоманата. При успешен край на работата майсторът коли теле или овен и кани на курбан купища народ.
------
|
|
|
|
|
|