Как да осигурим поминъка и оцеляването на нацията? Около този въпрос се върти предизборната кампания. Отговорите са ясни и имаме пълен консенсус: трябва да се създадат нови работни места, за да намалим безработицата, трябва да се увеличат доходите, за да могат домакинствата да носят растящите разходи. Няма особена опозиция на идеите да се съкратят паразитните и неефективните разходи. Дотук добре. Истинска (словесна) битка ще се разрази по следващите въпроси в логическата последователност: как ще стане тази работа и откъде ще се вземат нужните средства. За жалост в предизборните програми властва популизмът на обещанията и полуистините, а реализмът е в малцинство и в опозиция. Разбирам политиците, от които се очаква да говорят (само) онова, което избирателите им искат да чуят. Да се надяваме, че истинските намерения, скрити в сянката на недомлъвките, ще се окажат по-мъдри от предизборните речи. За разлика от политиците, чиито занаят е да карат хората да ги обикнат, привилегия на икономистите са рационалните разсъждения (колкото можем) срещу илюзиите. Най-вредната от тях е



надеждата за държавна намеса,



която да реши всеки болен въпрос. Това е жестока заблуда. Нейна крайност са идеите на онези протестанти, които се обявиха за последователи на покойния Уго Чавес и поискаха всеки българин да получи от раждането си рента, от която да се издържа, без да работи. Същата е логиката на програмите за субсидирана заетост. Това е светлата мечта е да добиеш държавна рента. Пожизнена по възможност. Понякога тя се сбъдва, както показва опитът със слънчевите и вятърните електроцентрали. Влагаш сума Х в централа, "защитаваш", че си инвестирал сумата 150% Х и получаваш цена, която включва сочна печалба и задължение за държавната НЕК да купи всяко произведено количество енергия по тази цена. В идеалния случай си взел на кредит цялата вложена сума и вече живееш без грижи, без риск. Слънце грей (32 часа на ден), духай ветре, чиста пара да пада. Идеята на рентата е държавата да насилва всичките си поданици и фирми, да ги облага с данъци, а от събраното в хазната да плаща на абонираните за ренти. В Гърция рентиерството стигна до абсурда държавата да плаща рента на 30% от населението.



Свобода срещу бедността



Държавата не произвежда нищо никога. Заетите в раздутата ни администрация не носят на нацията доход, те потребяват доход. Хранените хора на държавата отхапват от залъка на някой, който произвежда доход. Заблуда са проповедите, че в криза трябва да пазим като зеницата си псевдоработните места, платени от държавата, и бюджетните разходи за тях. Живели сме в по-тежки времена - и 1991 г., и 1997 г. бяха такива. И двата случая потвърждават един извод: от дупката се излиза, ако държавата ни остави да работим свободно, свие рентите и разходите си, заеме се да излови бандитите, ограничи кражбите и грабежите. Колкото повече свобода има бизнесът, толкова по-бързо никне като гъба след дъжд. Създава заетост, плаща доходи. Нека отхвърлим един мит:



не трябват инвестиции за работните места,



които се възстановяват. Знам, в учебниците пише, че всяко работно място изисква някаква инвестиция. Това важи само за новите работни места. Но онези, които са закрити поради непосилния натиск върху бизнеса - от администрацията, от контрабандата и бандитизма, от мръсната конкуренция, от непосилните евродивотии, увеличения риск, - инвестициите вече са направени, но не се ползват. Усети ли свобода да работи, освободен - от пресиращия го натиск, но повече от страх и усещане за риск, - бизнесът ще възобнови дейности, които е замразил. Знаете, 400 хил. работни места са закрити в последните години. Поне половината ще се възстановят бързо, ако се усети подходяща за свободен бизнес среда. А



ние сме страна на микробизнеса,



големи предприятия почти няма, преобладават фирмите на работещи собственици и почти без наемни работници. Те са най-чувствителни към враждебна среда. Те са като тревата - дори нищожен вятър я поваля, но утихне ли, веднага щръква пак. Микробизнесът няма сили да се съпротивлява, няма резерви да оцелява. Казват, че 100 хил. фирми са фалирали през последната година. Всъщност не са. Позата "умряла лисица" е защитна реакция. Стига да се отвори пазарът, пр. ако разчистим дъмпинга на вътрешнообщностните доставки и кражбите на ДДС, и "фалиралите" ще започнат отново работа и ще върнат в оборот капитала си, оттекъл към лични спестовни сметки на собствениците. Истинският приоритет е



пазар и износ,



тук може да помогне държавата, стига да знае как. Нашите микрофирми нямат ресурс за активен маркетинг, нямат пари за реклама. Ако дойде отнякъде поръчка, ако изкупи някой продукцията - работят, иначе спират работа. Затова те могат да съществуват само в орбитата на своя кластер и интегратор - по-голям краен производител или търговец, който поема риска да осигури крайния пазар. Това е ахилесовата пета на българската икономика, но пък е разбираемо - ние нямаме и едно поколение история, нямаме и век натрупване на капитала.