Сутрин в кафенетата покрай брега във Валета или в Слима можете да видите малтийци да преглеждат островните вестници или просто да съзерцават съживяването на водната шир в далечината. Играта на слънцето с искрящата й повърхност е най-притегателната и многозначителна гледка в тези часове. Охотно вярвам, че има хора на този остров, които не могат да започнат деня без нея. Някои мъже са донесли клетките с домашните си птички и машинално ги гладят, докато четат или разговарят. Галят клетките, не птичките. Това са малки, грижливо изработени затвори за певци, предназначени за "излизане". С тях и през целия ден можете да видите собственици, които "разхождат" пернатите си любимци. "Разхождат" е също нашенски термин, ако решим да преведем някак самата "разходка", то тук тя би трябвало да се изразява в летене. Което, разбира се, е неприемливо - не само стопанинът би трябвало да се рее с пилето, но и птичката би трябвало да напусне клетката. И тогава - жалко за нея.



На континента и по други острови това е метафора на свободата -



да отвориш клетката и да пуснеш птичката в небето. Тук, в Малта, то е като смъртна присъда. Навсякъде по острова свободната птичка я причакват настървени ловци, които гърмят по всичко, прелитащо в обсега на техните пушкала или кацащо край техните примамки и капани. Част от птичките в тези клетки вероятно така са и били заловени. Някои от тях сигурно изобщо не са пойни. Те просто са плячка в многогодишната война на малтиеца срещу птицата, която нито властта, нито църквата, нито европейските стандарти могат да прекратят. Така че единственото безопасно място за птичката остава клетката. По-сигурно от клетката е само препарирането, допълва местният черен хумор.

Бил съм в Малта, когато се открива ловният сезон. Мъже в бойно облекло и амуниция, въоръжени, с кучета, натоварени в джипове и пикапи обикалят каменните градчета - сякаш някакво опълчение се събира да отбранява острова от връхлетял враг. Между тях са и повечето от онези, които "извеждат" птичките си по кафенетата или ги "разхождат" по живописните променади на малтийските градчета. Никакви ожесточавания на ловните забрани не могат да предпазят прелитащите над острова птици. За всеки случай попитах дали пък няма на острова щъркелови гнезда. Може ли това да е земя без щъркелови гнезда? Отговориха ми, че когато прелитащи щъркели кацнат да пренощуват тук, войска излиза да пази мястото. И въпреки това има жертви, а наскоро вестниците писаха за едно фламинго, намерено убито от тукашните амбициозни стрелци.

Местната ловна общност е толкова значителна и обединена, че на всеки избори (като се зачетат и техните фамилии) може да наклони везните. Затова и партиите боравят с ловното законодателство много внимателно. Обикновено посред мандата под европейски натиск въвеждат някакви ограничения. В предизборната борба обаче неизменно обещават либерализация. И ако спечелят - изпълняват. В зависимост от този цикъл птичите гласове в малтийското разсъмване ту ги има, ту ги няма.



Сега сме след избори, да не си пиле през това лято





Отвъд телената мрежа, която огражда зелената трева на международното и едновременно военно летище, цвъртят и се стрелкат видимо безгрижни врабчета. Ясно защо: тук никой няма да гърми по тях. В дните на всеобщо ловно побесняване на солидно заградената поляна се събирали птици и от целия остров. Мъжете, които са се настанили на вдигнатата край оградата площадка, не са въоръжени. Т.е. не са, освен с различна оптика - фотоапарати, някои от тях с внушителни обективи. Ако се върнем към ловната тема - те са също са ловци от разпространения в световните резервати тип - снимат, вместо да стрелят. Само че техен "дивеч", също в небето, не са птиците, а самолетите, които надвечер се трупат на пистите, излитат и кацат, пълни с летовници. Жени и дечурлига се мотаят около площадката, посрещат снишаващите се самолети, които безшумно се появяват от пространството, запалили прожектори, долепят бетона и дефилират пред нас, обвити в звука на двигателите си.

Вероятно островитяните имат друга чувствителност към връзката с останалия свят, може би от нужда да я усещат по-често и по-реално. Авиацията е нещото, което им поддържа това усещане. Авиацията, която в малтийската традиция е синоним на смърт и разрушение - през войната върху острова са се изсипали нечетни тонове бомби и дори камъкът навярно още помни амбициозните налети на германските и италианските въздушни сили. И вместо гняв и отвращение - неистов интерес към самолетите, към старите и новите, частен музей, множество майсторски стопанисвани сайтове на любители, оживен обмен на авиационни фетиши, непрекъсната информация за прелитащи и посещаващи острова машини. Най-после - и тая площадка, където стоят мъже с модерни фотоапарати, с малки радиостанции, на чиито честоти слушат разговорите на въздушния контрол и екипажите. Когато се очакват редки "екземпляри", площадката е претъпкана, покрай оградата се трупат още любители - независимо дали става дума за някой "Антонов" или "Херкулес", за долетял без предупреждение либийски изтребител, за ескадрила на НАТО, изпълняваща мисия в Северна Африка, или за някой от скъпите чудновати апарати, с които световни богаташи разхождат своите капризи.





Опитвам се да го сравня с времето,



когато децата и старците посрещаха вечерния автобус в българските села: да видят кой ще дойде от града, да посрещнат пощата, днешните вестници и кръглите кутии с новия филм. Но сравнението ми се струва пресилено. Да, има някаква тръпка да се докоснеш до другия свят, но това на острова е страст, някакъв друг "лов" и, разбира се, в друго време. То е интерес от друг разред, от друг клас. Давам си сметка, че "плаче" за друго изследване, което не е нито по силите, нито в практиката на нашата петъчна колонка.

Но колкото и да не се задълбочаваме, удивлението остава: и тези с фотоапаратите, и другите - с чифтетата, са хора на един същ народ, понякога буквално едни и същи лица - днес тук, утре там, израсли на един и същи остров, яли един и същи хляб - неповторимия малтийски самун, описан и възхвален и в странство. Това е загадката, която всяка нация задължително залага на чужденеца. Едно неизбежно смесване на чувствата, което ги прави по-действителни, по-плътни. Това е и по-честно - да си съоръжен с "да" и "не", със "за" и "против". Смесените чувства - това е вкусът на реалността.

Не е честно обаче това, че гледам новините от България в тази нервна седмица, и без да съм чужденец, се питам: Ние ли сме най-после това? Или все още не?