Северна Корея третира бежанците като държавни изменници. А те се наказват с принудителен труд - до пет години. В "изключително тежки" случаи или "противодържавна дейност" наказанието гласи: доживотен затвор или смърт. Южнокорейски експерти от Центъра за човешки права в Сеул твърдят, че 5% от затворниците в севернокорейските трудови лагери са попаднали там, тъй като са направили опит да избягат от родината. Новият случай с деветима млади севернокорейци, които в края на май бяха арестувани в Лаос и принудително върнати в Пхенян, отново привлече вниманието на международната общност върху този проблем. OОН обвинява Лаос и Китай, че не спазват конвенцията за бежанците. Според нея приемните държави нямат право да връщат нелегалните бежанци в родните им страни, ако там са застрашени от тежки наказания и затвор. Всъщност досега Лаос минаваше за относително сигурна междинна спирка за бежанците по пътя им към Южна Корея. Китай от своя страна ги третира като икономически бежанци и не им осигурява защита съгласно конвенцията за бежанците на ООН.

От края на Корейската война до 1999 г. от режима са избягали 1100 севернокорейски граждани. Оттогава броят на бежанците се увеличава постоянно. Само през 2009 г. са избягали почти 3000 души. Според данни на южнокорейското Министерство за повторно обединение 25 000 севернокорейски граждани живеят в Южна Корея, а 5000 в други държави. Броят на тези, които живеят в граничните райони с Китай, не е известен. Фил Робинсън от азиатското бюро на организацията "Хюмън Райтс Уоч" казва, че севернокорейските бежанци избират най-често пътя през китайската граница към Лаос, а от там към Южна Корея. Други минават през Камбоджа или Тайланд. Тайланд обаче не ги признава официално за бежанци, но след бърз процес за нелегално преминаване на границата ги предава на южнокорейското посолство.

Севернокорейските бежанци



излагат на опасност не само себе си, но и своите близки



Ако бъде установено, че заловеният бежанец произхожда от "неблагонадеждно" или "вражеско" семейство, неговите близки могат да бъдат изпратени в трудов лагер или екзекутирани, припомня "Дойче веле". Тези, които искат да избягат от режима, могат да се обърнат за помощ не само към правозащитни организации и мисионери. Професионални каналджийски банди също предлагат услугите си, разбира се - срещу заплащане. Сумата варира между 2500 и 15 000 долара. Експерт от вашингтонския Комитет за човешки права в Северна Корея твърди, че парите играят все по-голяма роля при бягството. По неговите думи много от каналджиите са "неслучайни" севернокорейци, които използват връзките си с представители на правителството в Пхенян. Поради тази причина и цената за бягство се е увеличила доста. Същевременно новият севернокорейски лидер Ким Чен Ун е засилил значително контрола по границите. Очевидно с успех, защото през 2012 година от Северна Корея



са успели да избягат само 1500 души



В Северна Корея всъщност има хора, които не познават вкуса на хляба, не знаят, че може да се пее или че има радио. И как да знаят - режимът държи стотици хиляди в концлагери, пред които бледнее и самият ад. От над 50 години в Северна Корея съществуват концентрационни лагери. В тях са избити стотици хиляди хора. В момента 200 000 севернокорейци са изолирани в подобни лагери. Заедно с градските затвори, центровете "за отдих чрез труд" и зоните за депортация на "съмнителните елементи" концлагерите съставляват ядрото на едно общество, държано в плен. Концлагеристите са напълно изолирани от външния свят и без всякакви права. Храната им се състои от царевична каша, зелева супа и месо от плъхове. Охранителите имат пълна власт над концлагеристите. Никой от задържаните не може да се надява на завръщане в нормалния живот. Затворниците умират от глад и изтезания. Севернокорейските концлагери приличат на нацистките, съветските или китайските. Чист специалитет на Северна Корея са обаче търсенето на обща вина и повсеместните предателства. Всеки, който слуша чужди радиостанции, застрашава роднините си. В лагерите попадат цели семейства. Не са малко и онези, които изобщо не знаят за какво са арестувани. Девизът гласи, че децата трябва да



"измият греховете на родителите си"



Всички остават в лагера до смъртта си. Всички осъдени са задължени да доносничат. Опасно е човек да се довери някому, защото всеки може да бъде предател. В спалните помещения, класните стаи и работилниците царят принудителното мълчание, подозрението и самотата. Лагерният ред не разрешава събирането на повече от двама души на едно място. Нарушителите на това правило биват разстрелвани на място. Всяка особеност в поведението на съседа трябва незабавно да бъде докладвана. Онези, които отказват да дават информации, също биват наказвани. Доброволните информатори получават като награда по-лека работа и допълнителна порция храна.

Блейн Хардън, който е бивш кореспондент на в."Вашингтон пост", а понастоящем колумнист в сп. "Економист", разказва историята на Шин Донг-Хюк, роден през 1982 година в концентрационен лагер №14. Появата си на бял свят Шин дължи на един "брак за награда". Управата на лагера въвежда тази най-висока награда за неженени затворници, които се трудят усилно и неуморно доносничат. Новобрачната двойка има право на пет брачни нощи, като "съпрузите" могат да се виждат по няколко пъти в годината. Братът на Шин е осем години по-голям от него, но му е също толкова чужд, колкото бащата, майката и другите деца роби. Охраната в лагерното училище научила Шин да се покланя ниско, да не гледа никого в очите и да се срамува от произхода си. Задаването на въпроси е забранено, иначе - побой. За да получат допълнителна порция храна, децата са принудени да докладват на учителите за всяка дума на своите другари. Те не научават нищо за света зад стените на лагера, не знаят нищо за страната си, за историята й, а още по-малко за това, че съществува и друга корейска държава на юг. Те никога не са виждали пари, не знаят нито една песен, нямат представа какво означават понятия като морал или приятелство. Шин не вижда нищо особено в това да изблизва остатъците от разсипаната по пода зелева супа. Под "свобода" разбирал печено месо.

Шин издава на един надзирател



плановете за бягство на майка си и брат си



Надзирателят обаче премълчава източника на информацията и поради това Шин попада под подозрение като възможен съучастник. Хвърлят го в подземния карцер за повече от шест месеца и го изтезават. Брат му е разстрелян, а майка му - обесена. Девет години по-късно Шин успява да избяга от концлагера. Неговият другар, който му разказал за наличието на други държави отвъд границата, изгорял върху оградата с високо напрежение, опасваща концлагера. Самият Шин има по-добра съдба. Той успява да се добере до китайската граница, преминавайки я с помощта на подкуп. Прекарва десет месеца при един свинар. Там за първи път в живота си получава малко пари и топли дрехи.

Бягството от преизподнята не означава обаче автоматично завръщане към нормалния живот - то е по-скоро скок в един непознат свят. Едва като млад мъж Шин научава какво е радио, какъв е вкусът на бисквитите, какво означава думата "дълг". Душевните рани от лагерния ад остават обаче завинаги. Остават кошмарите, осакатените ръце, хроничната подозрителност, самоомразата. Остава животът, в който няма нито усмивки, нито сълзи.