Смесването на чувствата вероятно е най-естественото им състояние и ние напразно влагаме толкова много мнителност, когато говорим за това. Някога така надписах книжка на един юнак, за когото си имах едно на ум: "На К.Г. със смесени чувства". Това без всякаква грешка би могло да се изрази точно така: с едно наум. Самият Г. отдавна не е жив, а автографът още се помни и споменава между неколцината свидетели. Като си помислиш, голямо чудо, един автограф от немай-къде, за отбиване на номер, а така да попадне в целта.

Та чувствата, както вече се споразумяхме в миналия брой, основно така си и съществуват - смесени. Дали и колко от нещата в живота могат да се срещнат в чист вид, дори науката избягва да отговори. "Чистото злато, казваше учителят ми по химия Ганчо Ганев, е толкова меко, че може да се дъвче." Е, а чистата истина, например? Тя пък е толкова корава, че нито може да се сдъвче, нито да се преглътне.



Да не говорим за чистите идеи или дори за едното чисто изкуство



Толкова бои и толкова помисли се каращисват в тях, че без едно наум никой не ги споменава дори. Така е и с фактите, пред които (мечтайте си!) и боговете мълчат. И те рядко са голи, "чисти" или дори елементарно необорими. Особено когато са облечени в слово. Словото им дава някакъв друг живот във времето, през който всичко може да се случи.

Разказах ви за мръсната война срещу птиците на белокаменния остров Малта. И за фламингото, станало жертва в нея. Сега се разбра, че в Salina Bay полицията е арестувала трима души, които разследването намира отговорни за тази смърт. Престъплението веднага е осъдено от федерацията на ловците, от неправителствената организация Birdlife и в нарочно изявление на държавния секретар за правата на животните. Упреците ни към държавата и гражданското общество в равнодушие към съдбата на птиците в малтийското небе очевидно не са чистата истина. Това, което на острова може да се види и без особено вторачване, са обмислените усилия да се създаде у децата и юношите топло и активно отношение към природата. Съществуват открити ферми, където малчуганите могат да опознаят домашните животни, да ги наблюдават с часове, да ги хранят, галят, яздят. Такива кътове има и в повечето детски паркове, каквито на острова се създават усърдно и където родителите извеждат малките малтийчета на "контакт" с козлета и зайци, с понита и пилци, с пауни и ему, с лами и мериноси. За да бъда честен, ще призная, че видях как някои семейства заедно с челядта си "разхождат" и странните "портативни" клетки с пленени прелетни птички. Чудновата "смес", нали?

Приятели от София разказват, че вечер, като се връщат от протестите,



утихващата столица силно и омайващо мирише на липи



Така е и по моите сметки - изпуснах ги тази пролет липите. Тук липи няма, цъфтят полуделите зокуми покрай пътищата - големи, здрави дървета, братовчеди на нашите зокуми в качета и саксии. Лятото няма дъх, житата са ожънати в началото на май, много рядко ще видиш огромните кръгли бали да стоят неприбрани, стърнищата са като преметени. От каменните огради на нивите на места се надвесва тежък шпалир от кактуси, пейзажът е като от мексикански филм. Кактусите също цъфтят сега с чисти бледожълти цветове, нежна восъчна невинност до тежките бодли. Не се усеща и дъхът на море, познат от нашите крайбрежни градчета. Между двата дълбоки залива Марсаскала, откъдето изпращам тези редове, е буквално вътре в морето, а вятърът (вятър колкото искаш!) е също без мирис, просто северен или просто южен. В такива дни балконът е затворен и мушкатото направо танцува в сандъчетата.

Не знам как градоустройството е постигнало това, но като изкачвам наклона от морето към вкъщи, въздухът в напечените улици не трепва. Улиците в Марсаскала са широки, по-широки от софийските, да се чудиш как им се е откъснало от сърцето толкова площ за улици на този малък остров. Вървя като през някакъв напуснат град, ако срещна минувач - поздравяваме се. Здрависват се в това градче, дори с чужденеца, а може би именно с чужденеца задължително. Понякога отбивам към малкото площадче, да поседна в градинката "при Чарли". Още преди ъгъла чувам песента на водата, рядък звук в безмълвието на тукашното пладне. Направили са и фонтан в памет на хумориста, куплетист, певец и актьор Чарлз Д. Клуз - откъдето и да го погледнеш, рядка чест в този безводен остров.

Градинката е оградена с камък и метал, над пейките има строфи от поета. Скулпторът на бюста е изобразил усмихнат мъж - любимец на своите съграждани през няколко епохи. "Чарли" е живял деветдесет години и е бил активен в своето изкуство до дълбока старост. Починал е през 2009 г., а през 2011 са открили този паметник. Неизбежно си спомням перипетиите около скулптурата на Радой и кавгите при избора на място.



Изпитвам смесени чувства, разбира се, ясно защо



Всъщност Чарлз Клуз има паметник и на друго място в Малта. На един от булевардите в Слима три фигури "пият чай"около кръгла масичка. Това са прочути колеги от миналото, комедиантите Клуз, Джема Портели и Виктор Апап. Четвъртият стол до масичката е празен, там всеки минувач може да седне при компанията. Една сутрин намират "Чарли" обезглавен. Островът възприема станалото като покушение. Плъзват слухове, предлагат се версии. След няколко дни пада главата и на Апап. Керамиката, от която са изваяни скулптурите, отвън изглежда като бронз, но всъщност се оказва прекалено крехка. Изглежда не е могла да издържа собствената си тежест. Възстановяват всичко, но по-късно Клуз остава за малко без ръка. Някакъв турист, решил да се снима с него, я придърпал в желанието да застане някак по-интимно. Такива неща на ирониците и сатириците се случват и в живота. Рисково поприще е това - дори и за паметниците.

Хубавата къща на ъгъла пустее втора година. Тя е забележителна дори за градчето, където богатските къщи по правило са просторни и красиви. Стопанинът е починал при инцидент с асансьор и дворчето вече подивява. В тревата са се надигнали плевели, палмите оплешивяват, лимоновото дърво не може да носи старите и нови плодове. Една джанка забелязах онзи ден зад оградата - като циганче пред този запустял палат. На разсъмване се включи инсталацията против крадци - сирената на кратки интервали известява, че има проблем. Не светна никакъв прозорец, никой не предприе нищо. Така премина денят. Излизах, връщах се - сирената жално настояваше за внимание. Не видях любопитни, нито длъжностни лица. Една съседка само педантично миеше гълъбовосива тойота на отсрещния тротоар. Ми я цял ден, разхлади квартала. Вечерта се появи полиция. Екипът се повъртя пред къщата, сякаш се наслаждаваше на сигнала. Късно, след "По света и у нас", някой успя да спре уредбата. Нищо чудно да са прекъснали електричеството. В тишината нямаше облекчение, стана някак глухо и самотно без безпомощния, монотонен глас на сирената. Може би бяхме повярвали, че някой е влязъл в тъжната, безсмислена къща на ъгъла. Или просто в досадата е била примесена и човешката ни невъзможна надежда, че някой се е завърнал от смъртта...