Писах, че зад протестите има и енергия, идваща от разочарование заради изборните резултати. Със сигурност има, но то далеч не е всичко. Plebiscite: qu'on dise oui qu'on dise non il fait de nous des cons. - "Референдум: какъвто и да пуснеш глас, пак ще излъжат всички нас." Това е един от многобройните лозунги на въстаналата студентска младеж в Париж през 1968-а. Сетих се за него, когато мой добър познат от Варна ми се скара, че съм използвал изборите в морския град като повод да упрекна варненци в липса на гласоподавателска активност на кметските им избори. Ти изобщо не знаеш каква е тука ситуацията,
няма нито един свестен,
всички кандидати са се договорили предварително с мафията - осведоми ме този развълнуван мъж.
Да оставим настрана уязвимостта на тази теза, да се концентрираме другаде. 45 години след Париж мотивите за електорално неучастие са сходни. От гласа ми нищо не зависи, трябват други методи, по-революционни. Ето върху този феномен ми се ще да обърна внимание. Защото немалка част от днешните протестиращи - всъщност най-чистата и най-креативната част, наистина не са на улицата, за да заменят настоящите управници с други подобни. Те не са излезли, за да докарат на власт "своите". Те не харесват не само политическото статукво, те не харесват политическата стилистика, изкуството на скритите договорки и законния, както и незаконния алъш-вериш с привилегии, осъществяван на воля от всички управници. В предишен мой текст поясних, че в момента сме в доста уникалната ситуация да нямаме смелостта да заявим публично и недвусмислено пристрастие към даден политически авторитет. Подкрепата към правителството на Орешарски, което част от гражданите изразяват, всъщност не е подкрепа за лидерските качества на политика Орешарски (който не е политик), а реакция на искането за оставка от друга част на обществото. Къде е лидерът? Това също ми се стори дежавю - на един антиглобалистки протест преди 12 години в Генуа. Измежду онези 150 000 антиглобалисти, наводнили красивия град, потърсихме - с цел интервю и сериозен контакт - някого, който поема отговорност. Тоест някого, който е лидер, вожд, който ръководи, решава кога и какво. Оказа се много трудно да намерим. Не защото нямаше, не защото заради ред конспиративни условности подобни фигури не излизаха на преден план. А защото огромна част от протестиращите, може би всички, питаеха някаква омраза към структурата, към стратифицирането на колектива на "решаващи и изпълняващи", на "вождове и индианци", на "казващи и слушащи", на "лидери и народ".
Такъв изблик на енергия с морален заряд и егалитарни въжделения имат днес и нашите протести. Част от протестиращите, най-вече младите, изпитват инстинктивна идиосинкразия към "политическото израстване" на който и да е лидер. Те се опасяват, че по време на този процес той ще добие моралния облик и отличителните характеристики на тези, срещу които се е разбунтувал. Опасяват се, нека кажем честно, с право. Нещо повече, не желаят и в собствената групичка или група подобен "най-естествен" - според всички психолози, социални антрополози и социолози процес. Тоест израстването на лидер помежду им и делегирането на права от останалите да ги ръководи към обща цел. В този анархистичен по същество, утопичен по презумпция и безнадежден като актуална тактика модел има...
Има несъмнен дух и красота
Сигурно това е чувствал и философът Сартр през 68-а, сновящ между студентите от Сорбоната с откритието, че целта е нищо, а въпросното състояние - всичко. Eдин от графитите на 68-а в Париж впрочем гласи Soyez realistes, demandez l'impossible - което е знак за осъзнаване на парадоксализма на ситуацията от самите студенти: "Бъдете реалисти, искайте невъзможното!"
Всъщност 45 години след Париж имаме една лоша и една хубава новина за всички нас - в София и Истанбул, навсякъде другаде, където тлее уличното недоволство. Да почнем с лошата - реформацията на политическото не може да се направи с мистрия и калъп, които не са политически. Никога не е ставало досега, няма и да стане. Зад описания по-горе масов копнеж по социалния идеал неизбежно потриват ръце политически сили, чийто копнеж е един-единствен - властта. Понеже първото е отдавнашен блян, а второто е честа практика, техният шанс за успех е много по-голям от възможността за реализация на бляна. Аз затова съм против незабавна оставка на правителството.
А хубавата новина ли? Тя е, че идеи, които така често и масово овладяват главите, не може да не ни променят. Във Франция чисто политически не стана почти нищо след Париж 68-а, но всички анализатори признават, че все пак светът не е същият. Лека-полека следващите правителства вече не си позволяват арогантност, надвишаваща негласен санитарен минимум.
Другото хубаво нещо при продължителния протест е, че и протестиращите разбират - ничий глас не е по-важен от гласа на ближния. Дори своят. Дори гласът на млад симпатяга, хиперлайкван във "Фейсбук", чел Маркузе и Хабермас, способен да ми ъпгрейдне щайгата, па даже да поговори с Бога на два джойнта. Съпоставен с гласа на престарелия козар от село Цръняне - дедо Вълчо, спящ с вълнени чорапи, последен жител на селото, полусляп, напълно глух.
Също говорещ с Бога.
|
|