- Г-н Вагенщайн, защо решихте да отбележите 80-годишния си юбилей във Франция с премиера на книгата си "Далеч от Толедо"?

- Не случайно бях на юбилея си там. Покани ме управата на Бордо, която провежда една колосална културна политика. Инвестициите им в културата надхвърлят десетократно нашите национални инвестиции. Да не говорим за качеството и ангажимента на всички пластове на градската им управа да провеждат непрекъснато подобни културни срещи.

От 15 години във Франция се провежда една инициатива, засягаща цяла огромна област - нарича се "Светът на литературите". Всяка година те канят различни писателски групи с най-новите им книги, миналата година бях там и аз по програмата "Красивите чужденки". Под "красива чужденка" се разбира една чужда и непозната литература.

- Кметът на града сигурно е патрон на тези прояви?

- Да. Кметовете на тези френски области са много богати и много "наежени" на тема култура. Там е популярно т. нар. движение "Медиатеки" - интересен хибрид на голяма градска библиотека, видеотека, Интернет, дискове с музика, лекции на тема театър, кино и пр. Така в Европа се създава истинско голямо културно средище.

- Глобализацията ли е причина за това?

- Не съм сигурен, че точно глобализацията, колкото една правилна местна и национална културна политика. Самият факт, че миналата година проведоха поредния тираж на "Красивата чужденка" и в центъра беше България (което им струваше много пари, а у нас това въобще не се отрази), говори каква огромна пропаст ни дели от тях.

Ние сега надухме на всички ушите: ще влезем ли в НАТО, няма ли... Ще влезем - голи, боси и прости! Все по-прости, все по-равнодушни към развитието на тези процеси. А там има огромни структури, които се занимават с култура. Издателят на книгата ми там се финансира от Министерството на културата, целта им е да издадат непозната литература, и то след конкурс с много силна конкуренция. С други думи, поощрява се т. нар. "трудна литература". Същото се отнася и до "трудното" кино, което във Франция се подпомага.

- С какво ви изненадаха?

- Не съм изненадан - аз съм отчаян, защото те създават еталон, към който, като съотнесеш българската реалност, просто ти настръхват косите. Става ти притеснително - какво в България се прави за хора като Радичков и Валери Петров. С какви точно усилия, в какъв ограничен кръг, в какво море от равнодушие...

- Имате ли обяснение за безхаберието на държавниците ни към културата?

- Мисля, че да. Достатъчно е да се вгледате в състоянието на парламента, който трябва да бъде пулсиращо сърце на държавата. Това са малокултурни хора. Преди 6-7 месеца ми разказваха как там решили да разпънат една голяма маса с произведения на Дамян Дамянов във връзка с годишнина от неговата смърт. Идеята била да му се издаде най-сетне една луксозна стихосбирка, каквато заслужава. И знаете ли колко екземпляра са били продадени? Шест. В парламент с 240 депутати! Със също толкова секретариат и още толкова чиновници...

Всичко у нас започва от управленското малокултурие. Не ме вълнува толкова въпросът, че нямаме пари. Ние нямаме желание. Аз не се съмнявам, че България ще се измъкне от тази яма. Не се съмнявам, че ще придобием средства. Но какво от това? Един ден, когато вече имаме пари, може да се окажем богати простаци. Дали ще правим годишно по два лоши филма, както сега, или ще правим по двайсет лоши филма - какво от това? Дали само една кабеларка или 22 кабеларки ще показват американските боклуци, от които вече и Америка се отвръща - какво от това?

- Съществува теория за целенасочена политика на културния срив у нас.

- Това може да бъде и стратегия, но аз много се съмнявам. Иска се стратегическо мислене, а те не са толкова умни, за да могат да проведат такава сложна формула. Просто всичко се е хлъзнало по линията на най-лекото съпротивление. Народът опростява.

Не мога да скрия своето огорчение, че един филм тези дни е бил излъчен у нас в полунощ. Говоря за "Звезди", който в Германия е оценен в първата десетка на най-добрите филми, правени през последните 100 години там. Той върви като германска продукция. Дори в официалния документ не е отбелязано, че е копродукция с България. Та викам - хак ни е: филм, писан от българин (сценарият е на Вагенщайн - б. р.), в главната роля е Саша Крушарска, вторият режисьор е Рангел Вълчанов, музиката е на Мони Пиронков, сниман е в Банско, историята е българска, а те го наричат германски филм, защото ние се отрекохме от него! Давам ви го като пример. Един филм, който извърши пробив на българското кино на световен екран. Продаден е в над 100 държави. Даже когато България се бе отрекла от филма, защото беше много еврейски, Арабският свят се бе отрекъл по същата причина, евреите се бяха отрекли, защото в него имаше положителен герой германец - по същото време е показан пред асамблеята на ООН. Двайсет години след първата премиера на филма в САЩ, през 1979 г., бях поканен с режисьора (Конрад Волф - б. р.) във федералния архив на Вашингтон, където се състоя втората му премиера. И това не е хвалба, а печална констатация.

- Споменахте за възрастта си като за "невесела кръгла годишнина".

- Казах "невесела" в смисъл, че бих предпочел да бъда на 33! Но за съжаление човек трябва да напусне за малко България, за да получи самочувствие.

- Да не би да се чувствате чужденец в родината си?

- Да. Бих искал да черпя самочувствие от своя народ и страната си! Оказва се, че там съм приятелят, а тук - чужденецът... Ако ви кажа, без всякакво преувеличение, че нямаше германски вестник и списание (от централните), които да не публикуват цели студии върху "Далеч от Толедо"... А в България дори не излезе анонс, че такава книга е пусната на пазара.

- Явно сте много обиден на България. Творците у нас най-тежко преживяват промените.

- Мисля, че кажи-речи, всички в момента са в подобно положение, изключвам само естрадните певци. Иначе всички писатели у нас бедстват.

- Сюжетът на филма ви "Звезди в косите, сълзи в очите" - въпреки целия си сантимент отпреди 20 години - пророкува тоталната мизерия, връхлетяла българските артисти.

- Оказах се случаен пророк на два пъти в скромната ми филмова кариера. Първия път, когато с Рангел Вълчанов правихме филма "Езоп", който сега е нарязан. Денят, в който снимахме епизода, когато о-в Самос е превзет от флотата на Крез, съвпадна с деня, когато съветските войски навлязоха в Чехословакия, за да турят там малко ред. Чехите изведнъж спряха да снимат, оттеглиха се около едно транзисторче, започнаха нещо да си шепнат. Рангел беше бесен, а ние даже не знаехме какво се случва... Така, без да искам, се оказах пророк, като имах предвид съвсем друго - американската инвазия. Вторият път ми се случи със "Звезди в косите, сълзи в очите". И в най-лошите ми сънища не се е появявало подозрение, че българската култура отново ще потъне, че аркашката отново ще се окаже бедстващ, че отново ще плъзнат пътуващи театри, пак ще се разтурят циркове, ще се спира киното... Сега, когато станахме слугинска държава, продаваме талантите си тук и там в американските филми. Неотдавна бях поканен в Канал 3 на разговор и видях един от най-големите

български кинооператори, от когото няколко поколения са се учили. Горкият, на една малка примитивна камерка, снимаше, за да си вади хляба. И като разказвах за съдбата на киното, той започна да плаче... Какво да ви кажа, страшна работа.

- Как ще коментирате новия закон за киното?

- Как ще го коментирам, след като не го познавам. Според мен и Съюзът на филмовите дейци е виновен. Мислят си, че са някакъв филмов елит, а би трябвало да разпратят този закон до всеки от своите членове. Така че нито медийния закон знам, нито закона за киното.

- А закона за защита на културата?

- Не ги познавам тия закони... Едно знам. Че ако не се смени основният чип, вграден в обществото ни, който видоизменя цялата културна характеристика, културните ни потребности и отговорности за духовността на нацията - какво значение има дали ще се отделят еди-колко си милиона лева, с които ще могат да се произвеждат редовно пет филма.

Разбира се, да произвеждаш пет филма е по-добре, отколкото да правиш един филм. Да дадеш работа на 1000 души е по-добре, отколкото да дадеш работа на 200. Но ако ще правим пет лоши филма, мен не ме вълнува проблемът за количеството. Защото, ако ще имитираме това, което се прави другаде (и то в лошите му варианти), всичко става безсмислено. Да произвеждаш филми е едно, но да имаш национално кино е друго. Да пишеш романи е едно, да имаш национална литература е друго. Тук обаче е вписана една много голяма беда, за която не носят отговорност тези, които правят киното.

Съдбовен е моментът, в който българското кино реши, че може без българската литература, и отблъсна буквално всички стойностни автори. Режисьорите у нас забравиха множественото число, да кажат: "нашият филм", "нашето послание", "нашите усилия" - със сценариста. На третия път сценаристът им тегли една путка майна, с извинение. Държавата започна да се отнася абсолютно равнодушно към тези автори-режисьори, които пишат потресающо неграмотните си сценарии. Тази серия от провали на все по-слаби филми започна още през 80-те години. Опитайте се да си представите "Козият рог" без Хайтов, "А бяхме млади" без Христо Ганев, българското кино без Валери Петров или Рангел Вълчанов без Валери Петров...

- Учител в киното ви е бил Лев Арнщам. Как възприемате охлаждането на руско-българските отношения?

- Като временна беда за България. Русия може без нас, но ние не можем без Русия. Махалото непременно ще си отиде там, където му е мястото. Не можем така лесно да засипем с пясък един дълбок коловоз. Вятърът ще отвее пясъка.

Не за първи път България е изчиствала всичко преди себе си. Това е липса на политическа зрялост, балканска емоционална стихия да смяташ, че от тебе започва началото на началата. В ранната християнска литература са изтривали едни икони, за да направят други. Ние изтриваме нещо, а нямаме какво да напишем.

- Това означава ли, че сме отново в Средновековието?

- В момента сме в демократичния неолит. Събаряме едни храмове, за да издигнем други. Както в ранното християнство. Но умъдрелите, исторически спокойните нации, които имат минало, настояще и бъдеще, никога не изтриват. Запазват манускрипта и написват нов до него. Не си ти съдникът, който ще каже кой от трите манускрипта е верен. Уви в световната история много неща са разрушени. Аз сега няма да лея сълзи за човечеството, но разрушаването, което се случи в България за 12 години, е потресающо. И не е въпросът само в премахването примерно на мавзолея - разрушаваш цели духовни пластове и дори няма с какво да ги заместиш. Остава един бял или по-скоро мръсен лист. Нищо повече.

Да разрушиш една икономика и едно селско стопанство, без да имаш идея и стратегия как ще продължиш с магарето, като махнеш тракторите, да разрушаваш напоителната система, без да помислиш как ще се напоява тази земя... Така че не става дума за изтриване само в духовния смисъл.

Аз не съм икономист, но мисля, че много дълго време ще плащаме оскотяването и осиротяването си. Много, много дълго време ще възстановяваме ценности. Нашият народ вече не е солидарен в общата беда. Всеки за себе си, Бог за всички. Имам чувството, че даже вече истински не се усеща бедата. В романа "Петокнижие" има един израз: навън хората живеят в общества и умират всеки за себе си, а в концлагерите умираме колективно, а се спасяваме поединично. В момента сме като в концлагер. В България се разруши чувството за общност.