|
| ---------- |
Означава очевидно едно - това е поредният пример за отчайваща несправедливост в нашата страна. И нещо друго - липсата на общество. Наречете ме както искате, но борбата с несправедливостите може да се води само с общи усилия.
Не че не ни е исторически обусловено и черта от народопсихологията да се спасяваме поединично - робският манталитет не прощава. Не че и преходът от тоталитаризъм към демокрация ние не го разбрахме като преминаване от "всички за един" към "всеки за себе си". Но все пак тази неприязън към общите действия, този социален нихилизъм ми идва в повече. В условията на демократичен порядък, или поне с претенции за такъв, гражданското общество във всичките му форми е изключително важно за социалния баланс, а прекомерното самобитуване е негов враг номер едно.
Сега страната тъгува за смъртта на четиримата миньори
в мина "Ораново" и живота на техните оцелели колеги преди и след тази трагедия. И това не е лицемерие или куртоазия, а дълбоко опечаление, защото тази нелепа случка тежи на съвестта на всички нас като общество. Защото сме свикнали да игнорираме проблемите, които пряко не ни засягат, защото чакаме да опре ножът о кокала, за да изохкаме и ние и да се сетим, че някъде има проблем, защото "на чужд гръб и сто тояги са малко".
По-циничните вероятно ще попитат: "Защо да отговарям за престъпленията на един работодател или за окаяната съдба на неговите работници?". Или ще кажат: "Те сами са могли да се спасят - свободен пазар, работа има, съд има; да се оправят!" Оказа се, между другото, че подобни "пердета" се намериха и сега. Пак.
А какво е могъл да направи отделният миньор срещу това безобразие? Нищо. Всякакви приказки, че е могъл да напусне работа, да си потърси друга, да се преквалифицира, да пусне жалба и прочее са учебникарски съвети, които нямат връзка с действителността. В конкретния случай работниците са оставени на произвола на основния и оказал се единствен работодател в забравено от бога място. Държавната администрация и синдикатите системно си правят "пас", а бедняците траят, за да не загубят и малкото, което имат. Най-много да въстанат тихо вкъщи, пред жената, срещу несправедливата си съдба след двете ракии, с които отпразнуват поредния си подарен ден живот.
И ако днес тъгуваме искрено, то е
защото виждаме в съдбата на миньорите и своята съдба
Всеки от нас е срещал несправедливостта под една или друга форма. Почти ежедневно се сблъскваме с нередности. Понякога дори плащаме конкретни щети. Възмущението на едного се дави в равнодушието на околните. Отчаянието потъва в безразличието на оцеляващата маса българи. Ако ли пък те чуе някой, най-много да си докараш проблеми. Затова май свикнахме да си траем. Да поправяме щетите на парче. Всеки за себе си. Докато един ден калните натрупвания не се стоварят връз главите ни и не ни затрупат окончателно...
В атомизирана България неприязънта ни към общите усилия е откровено самоубийствена. Сякаш вроденото неверие в собствените сили на всеки от нас подхранва едно чувство за изначална обреченост и безполезност на всяко съвместно начинание. Оттам и дълбокото недоверие към ближния, което концентрира вниманието ни във взаимно изяждане вместо в солидарност. Докато не разберем, че общото действие в защита на общия интерес е най-нормалното нещо в демокрацията, нищо няма да потръгне.
Актуалните протестни събития са някакво движение в правилната посока, макар и още хаотично. Исторически необходимо е осъзнаването ни като част от едно Общество с общи проблеми и общи начини за тяхното решаване. Само така можем да постигнем справедливостта такава, каквато си я представяме.
За начало е добре да се придържаме към закона на морала, според който карането на "Ламборгини" по време на чума е срамно.
От какво да се засрамя!? Заставам зад всяка своя дума, очаквам да чуя аргументи против твърденията ми, а не квалификации. Както беше отбелязано в по-горния коментар - в пазарна икономика сме. Дружеството е частно, има си регулаторни органи, има си синдикати, за защита правата на работниците. И ако някой не си върши работата, това води към съвсем други изводи.
), както са ме подмладили в интродукцията. Сигурно съм нямал достатъчно време да изчета всичко, но не съм чак толкова неук и наивен, ще ме прощавате. Добре съм запознат с принципите на либералната икономика и схващанията на класическата или неокласическата (неолиберална) школа в икономиката. Ако си говорим за утопии (каквато "зрелият социализъм"/комунизъм безспорно е), схващането, че свободният пазар разпределя най-ефективно ресурсите и решава социални проблеми (като нивото на доходите) ейтака, чрез невидимата ръка на пазара, е не по-малка утопия. Та, конкретно, мога да възразя по няколко точки от твоя коментар:
.....колко млад, а вече глупав....
Поздрави! Avanti Populo!