Пострада старият колега Ангел П. - лежи в гипс и приема посещения. Помислих, че да се появя с бутилка няма да е съвсем подходящо, и реших да занеса нещо на внучето му. Доскоро Ангел го разхождаше в количка и тържествено го представяше: "Малкото Геле". Избрах телефон играчка в естествен размер, реалистично изпълнен, с шайба, кабел и на края на кабела - слушалка. (Изглежда, и в Китай телефоните са като тукашните.) Малкото Геле междувременно е проходил, бръмчи из апартамента и едва го запряхме да си види подаръка. Остана озадачен, хвана го за кабела и искаше да го вози като колца. Надпреварвахме се да викаме "ало" и да се обади на баба си Пепа във Велинград, но детето не ни обърна внимание. Накрая големият Геле се сети: този телефон не му говори нищо, къщата е пълна с телефони, направо свързочен пункт, но играчката не му напомня нито един от тях. Нямат шайби, нямат кабел - и слушалка като слушалка нямат. В кошарата му има куп излезли от употреба GSM-и,



предпочитана занимавка са му от бебе,

каква занимавка, направо страст,



обича да "говори" и дори да "снима", но такъв като новата играчка не е виждал и въобще не го свързва с тях. Познава само апарати от съвременно поколение. Голяма излагация се получи с тая покупка...

Тези дни се появи Валери П. от Австрия с двете си пораснали дъщери. Пораснали, ама пораснали - гонят баща си, а баща им беше волейболист. Тръгнали момичетата из София, а покрай парламента попаднали в задръстването. Няколко пъти им проверявали документите, предлагали им кафе след кафе и ги карали да подписват нещо, не ги пускали да минат. Седяха стреснати край фонтаните пред Народния театър, майка им бледнееше и се друсаше в паника и гняв. От моя гледна точка - нищо страшно, никой не им бе посегнал, а и имаше защо да ги спират, но това не можех да го кажа: твърде хубави девойки, всеки гледа да ги заприказва според своите си възможности и положение. Но девойките явно мразеха да ги заговарят, да ги разпитват или да им препоръчват в какво да се включат. Свикнали да се съобразяват с личното им пространство, смятали, че са в свободна страна. "Не са виждали толкова полиция накуп - поясни Валери, - шокирани са."



Израсли били при демокрация, тук улицата ги плаши.



Сега пък аз се шокирах: тук също е демократична страна, гордеем се с това! Валери само се усмихна.

Получи се нещо като с онова телефонче. Вероятно днешната демокрация не само не е като нашата, но и различно изглежда. Онзи, който е свикнал на демокрацията в европейска държава, нашата не я и разпознава. Само ние си знаем, че това е телефон, и знаем как се говори по него. И дори успяваме да се чуваме. На новите хора това е непонятно както и обичайното "Завърти ми един телефон" и знака, с който обикновено онагледяваме този израз. Те въобще не схващат какво има да му се върти на този телефон. Ето ти още една излагация, този път с демокрация...

(Съвсем различен и едновременно същият е епизодът с малката Поли. Виждала влакове по книжките и по рисувани филмчета, тя нетърпеливо чакала пътнишкия на прелеза след тревненската гара. Локомотивите в света на детството имат руно от дим, облещени очи, понякога дори мустаци. Локомотивите в БДЖ, макар и също стари, са съвсем други, без комин и без пушек. Когато композицията тържествено се изнизала край нея, Поли разочаровано заключила: "Това не беше влак. Това е трамвай".)

По земния шар времето не тече еднакво. Дори вековете не настъпват едновременно. Не само за различните земи и народи. Понякога и за отделния човек. Това се вижда най-прегледно, когато някоя велика сила се нахвърли с "умни" бомби и безпилотни средства върху племена, чиято социална уредба още ползва фереджето. В чисто човешки план с това се сблъскваме още по-често. Въпросът "Ти в кой век живееш?" и в наши дни се оказва учудващо разпространен. И обратното:



все още може да се чуе редкият комплимент,

че, видите ли, някой е човек от деветнайсти век -

- благороден, хуманен, романтичен.



Прочее, не са малко мислителите, които смятат, че българският деветнадесети век свършва с войните за национално обединение. Тогава от играта излизат поколенията, заредени с моралните и интелектуални енергии да върнат българите на сцената при свободните народи.

А ние с вас къде сме на сцената, това днес не може да се установи. Поне по общоприети признаци. Има ни в някакви списъци, но на календара - там на кой лист стоим? Събитията от последните месеци напомнят, че желанието да се самодатираме не обхваща всички еднакво. Маси от хора избират различен исторически миг и се вкопчват в стрелката - да тиктака "както трябва" или да не тиктака въобще. И когато дойде някой отвън, независимо дали са дъщерите на емигранта, или ентусиазирана еврокомисарка, на тях им се струва, че са пътували с машина на времето.

Когато някой опита да прихване бизнес на наша земя, той се препъва не толкова в местоположението, климата и всякакви други отлики, които му се явяват. Технологиите днес ловко се приспособяват към тях - има изделия и машинария за всякакви географски ширини, от полярните до тропиците. Проблем му стават времето, отношенията, манталитетът, които са сякаш от друга епоха, зависимостите, които му се изпречват, допотопното устройство на обществото. Липсата на точност и модерност в поведението на държавата, опасната деформация на нравите, извратените понятия за справедливост, за престъпление и наказание, за истина най-после. Един политик от миналото бе нарекъл късния СССР Горна Волта с ракети. Не знам как бихме могли по аналогия днес да наречем собствената си държава. От една страна - ракети вече нямаме. От друга - и Горна Волта от години не съществува. Само ние останахме - Горна Волта с... демокрация.

И с никаква машина на времето не може да се обясни това.