Понякога мисля, че паметниците на човеците ще надживеят човеците. Ще кажа защо - защото имам хубав пример на умалената Земя. Това е Великденският остров в Тихия океан. Оня същият - с истуканите. И досега учените спорят каква е била точно ролята на въпросните истукани, но няма съмнение, че тези загадъчни идоли ли, монументи ли, не само са надживели своите строители, но свидетелстват как гъсто залесеният някога остров е паднал жертва на ирационалността и ерозията. (Горите там са изсечени и заради придвижването на статуите). Смята се, че каменните великденски истукани са били нещо като защитници на отделните родове. Всеки род си е вдигал свой истукан, вярвали, че "СтатУят" ги покровителства.

Не са ли и нашите паметници нещо като защитници? И като врагове - ако са на съседния род. Не са ли символи с претенции за дълговечност на историческите пристрастия, въжделения, заблуди? Не сме ли готови да ги мажем с боя, взривяваме или защитаваме до смърт?

Хванах се с тази тема, защото взе да ми омръзва. За кой ли път боядисват Паметника на съветската армия, за кой ли път медиите и електронните форуми загъмжаха от дискусии и псувни. За кой ли път бедното ни общество се самозатика към примитивна катализация от типа "фили" и "фоби". Русия не ни е освободила, а заробила - викат на възбог русофобите и им излиза синкава пяна по устите от комплекс за мисионерство. Не - вечна дружба, да живей, - викат русофилите, сякаш дружбата е контракт и канон, а не доброволна лекота на симпатията..."Ти си завършил в Русия, не си ли русофил?" - попита ме дама наскоро, с което ме хвърли в дълбок философски ступор. Какво значи русофил, замислих се. Какво значи фил изобщо? Американофил, германофил, туркофил? По етимология любов има тук, но то и в педофил има любов...Голям фил съм на Толстой, на сума ти приятели в Москва и другаде, понякога на маринованите гъби, съчетани с добре рафинирана водка, на красивата Маша Шарапова (не колкото наш Григор, разбира се), на Врубел и Репин, на Аркадий Райкин...В същото време съм фоб на имперската арогантност, на мръсните тоалетни, на чиновническата надменност, присъщи често на тази велика нация. Но така съм фил и фоб на всичко - примерно фил съм на Фил Колинс, но на Джордж Буш - не. Фил съм на Декларацията за независимост, но на американското подслушване на Бундестага и света - тц, фоб съм му. Ще си остана такъв.

А паметниците какво са - монументални знаци за вечно филство. Има ли вечно филство? Може би само към собствените деца има такова на този свят. Никой народ не внимава достатъчно какви монументи си съгражда и къде ги курдисва. Особено са бъркали тези, вдигнали монументи приживе на своите вождове. Тях тълпите събарят насетне с особено ожесточение - също вид справедливост. Както и вид компенсаторна глупост. Една глупост винаги поражда следваща. Как само бутаха "статУя" на Саддам, а? А колко паметници на Сталин са събаряни нощем - и в СССР, и у нас? Има едно стихотворение на Александър Галич на тази тема "Нощен разговор във вагон-ресторанта". Всъщност оттам ми дойде тази хубава дума - "статУй". Пияндур във влака си разправя лагерните перипетии. Веднъж в бараката през нощта дошъл "кумът" - шефът на лагера. Строили всички, важна новина. Кумът яде краставица, не бърза:

Скажет слово и поест,

Морда вся в апатии.

"Был, - сказал он, - говны, съезд

Славной нашей партии.



Про Китай и про Лаос

Говорились прения,

Но особо встал вопрос

Про Отца и Гения".



Кум докушал огурец

И закончил с мукою:

"Оказался наш Отец

Не отцом, а сукою..."*



Веднага се дава заповед "статУя" да се бутне. Нощем, тайно. Между другото професор Никола Георгиев наскоро по този повод припомни как младият анархист Георги Константинов заедно със съмишленик през 1952 слага малка бомба под паметника на Сталин в Борисовата градина. Осъждат го на 20 години затвор. Константинов излежава 10, после емигрира в Париж. В същия Париж Александър Галич умира при съмнителен нещастен случай, както си включва телевизора в контакта. В стихотворението на Галич след рухването на огромния статУй е потресаващо:

А это ж Гений всех времён,

Лучший друг навеки!

Все стоим, ревмя ревём,

И вохровцы, и зэки.**

При паметниците има сантимент, ирационалност, естетика - а преди всичко политика. Хич не е умно да се строят бързешката. Не е хубаво и да се мажат. И да се бутат не е хубаво. Ала всичко това е част от глупостта на статуйчовците, тоест от нашата. Скулпторът ни Александър Дяков имаше идея не да се разруши този паметник, нито да се мести, а да се трансформира. Фигурите да останат - те са дело наши скулптори, като Любомир Далчев, Иван Фунев, Васка Емануилова, Мара Георгиева. Но да се надстрои с по-вечни символи отгоре. Одобрявам.

Всеки статУй е отражение на мъглата, фобиите, обсесиите в главите на статуйчовците. За мен лично няма по-гиздав статУй от големия дъб. Само че статуйчовците винаги са мнозинство. Докога ще устои Великденският остров на Земята - неизвестно.

------------------

*Гризне тъй, без интерес,

Мутрата - в апатия.

"Стана, дришльовци, конгрес

в славната ни партия.



За китайските съседи

текоха дебати.

Но отделно бе разгледан

Геният ни - Тато."



Краставицата докрай

лапна и изпъшка:

"Тато се оказва май

не Бащица - въшка..."



**И Гения ли да дадем?

Вожда, Великана?

Всичките стоим, ревем -

пандизчии, охрана...

(Превод: Б. Ламбовски)