Само безумна досада вече ни обзема при всяко изложение на историческа тема, което мрежата довява откъм Бившата югославска република Македония. Претенциозните тамошни упражнения като нечист полъх ни обветрят всеки път щом тази държава се сблъска с някакви свои си премеждия. Така е и от миналата седмица насам.

Няма никаква промяна на югозапад от нас, БЮРМ се роди и съществува единствено на гребена на вълната на отрицанието и омразата, като една същинска Полша на Балканите. Вечните им неудовлетворености, недоволства и плачове по несбъднатото им историческо минало, непрестанното им мрънкане и жалният им хленч колко са онеправдани, ощетени и ограбени, всичко това със сигурност би ги поставили на първо място в света по несретно житие-битие, горките. Там, от 70 години, в граденото от тях фантасмагорично историческо минало, съшито от парчета българска история предимно, български владетели, държавници, възрожденци и революционери се потребяват най-безсрамно.

Обикновените обитатели на Повардарието обаче възприемат историко-политическите врътки на управляващите ги в Скопие най-често като невежествено представление или поне с примирение и тъжна полуусмивка. Лъжат се тия, които смятат, че в поречието на Вардар живеят само невежествени недосетливци.



* * *



Мине-не мине малко време и в БЮРМ се присетят за някоя нова-стара "несправедливост", дето да ги направи още по-нещастни в очите на света. Миналата седмица за поредния им жален хленч ги подсети атинския "Катимерини", който сам по себе си е достатъчно консервативен, за да може Ставрос Цима, авторът на едно привидно кротко писание озаглавено "Редки православни реликви се завръщат", да изпълни текста си от 15 август по тая тема с "български окупатори", "грабежи", "откраднати реликви" и подобни клишета все в стила на вестниците от времето на хунтата. Точно тия думи лепват като балсам в душата на всеки уважаващ себе си македонстващ, та така и с колумниста на скопския "Дневник" Бранко Гьоргьевски (бивш Георгиевски, а още по-преди, очевидно, Георгиев; Горките обитатели на БЮРМ в един само живот смениха по три табели на вратите на канцелариите си, жив свидетел съм на тоя тъжен процес точно с родовото име "Георгиев".). Все същият автор малко невежествено, но пък колко драматично, ни пита в началото още "къде е мястото на митрата на св. Климент . . . в София или в Охрид".

А, не е хубаво да се почва един текст така, драги Гьоргьевски, трябва да се пише начетено. Короната на охридските архиепископи, простете, няма нищо общо с българския просветител Климент Охридски, ученикът на светите братя Кирил и Методий, понеже животът му е свършил приблизително 8 века преди направата на короната на охридските архиепископи на "цяла България", която е изработена около границата на ХVII-тия и ХVIII-тия век във Венеция от почти 2, 8 кг. злато и сребро и цели 403 скъпоценни камъка, някои от които с превъзходно качество. И най-много 13-14 охридски патриарси в продължение на не повече от 6-7 десетилетия, до 1767 г., нарядко са слагали на главите си черните шапчици от дебело копринено кадифе за да не им убива широката и тежка корона, достойна за патриаршеското минало на Охридската архиепископия. Точно това минало всъщност е свързано неразривно не само с последните български патриарси преди падането на Първото българско царство под византийска власт, но и с българското население на областта Македония.

Много питания предизвиква и изложението на Ставрос Цима в "Катимерини". Нека сме наясно, въпросните* 10 ръкописа, открити в Принстън, които, както авторът твърди, са от драмската обител "Св. Богородица Косиница" категорично нямат нищо общо с българското владеене на тези земи през първата половина на ХХ в. В Научния архив на Българската академия на науките са съхранени документите, с които ковчежникът на академията приема донесените в София културни ценности - църковна утвар, ръкописи, църковен текстил, икони, за да не пострадат те при активните военни действия.

През 1916-1017 г. академията командирова Владимир Сис за да направи нужното и да съхрани културните богатства в земите, заети от българската войска по време на Първата световна война. Това е същият този чех, за когото наскоро стана дума тук покрай неговото смразяващо кръвта описание на злощастията на българските военопленици на о. Трикери в Залива на Воло през втората половина на 1913 г.

Сис съвестно изпълнява задачата си и доставя в Народния музей в София, за да бъдат опазени там, далеч от бойните действия, първоначално 16 сандъка с османски ръкописи, а на 3 август 1917 г. още 63 сандъка и 15 вързопа с разнообразни материали. Всички ценности са описани с изключително старание и добросъвестност и са заведени в отделен Фонд П (сиреч "поверителен") в Народния музей. По-късно фондът е разделен между няколко институции, част от него през 1988 г. пристигна в Националния исторически музей в София.

Така че, драги Цима, в голяма заблуда сте тук, 10-те ръкописа от Х в., по американски данни, със сигурност нямат нищо общо с българската войска, ако имаха нещо общо с нея сега щяха да са или в НИМ или в Центъра за славяно-византийски проучвания "Иван Дуйчев" в София, стабилизирани, консервирани и реставрирани, а не в някакъв Принстън на другия край на света. Запазените документи в Научния архив на БАН, със своята добросъвестност и точност, са доказателството, че подмятането за продажба на запад от българи на културни ценности от обителите "Св. Иван Предтеча" до Сяр и от "Св. Богородица Косиница" в Драмско, са пълна авторова измислица, при това явно недоброжелателна. Българската войска никога не се занимавала с мародерства, уредниците на Народния музей - още по-малко. Така, че търсете, моля, износителите на ранносредновековните ръкописи другаде, с България те нямат нищо общо.



* * *



Пак се налага да се върнем на единия от текстовете в скопския "Дневник". Там сигурно са сметнали за много силно уведомлението, че България води "двулична политика" към балканските си съседи - една, яростна, към Македония и друга "слугинска", към Гърция. Външната политика на България със сигурност има много трески за дялане и това не може да е иначе след цялата пасмина от случайни граждани, която се извървя през министерския кабинет в сградата на Цариградско шосе в София. Тук обаче никакво значение няма кой седи в кабинетите в тая сграда, никой в България не може с управляващите в Скопие никакъв смислен разговор по никакъв въпрос да проведе, както впрочем с тамошните журналисти, както и с научните среди в музеите и висшите училища. И не може да се проведе никакъв разговор защото чудовищен страх е сковал всички тия хора да не изкривят антибългарската политика, водена от отговорните фактори в Скопие. Мога сам да напълня целия днешен брой на в. "Сега" с примери от последните 30 години. Повтарям - никакъв разговор на никаква тема, всичко, което си говорим в неформален разговор се променя на следващия ден.

Не така стоят нещата с гръцката академична общност, особено в атинските университети, и донякъде в тамошните музеи. Твърдя, че много от великогръцките тези в близката и в по-далечната история, са на път да бъдат преодолени, поне в академичната общност, което е от огромно значение.

Та, драги Гьоргьевски, отношението се определя от възможностите за общуване, с вечните лъжи и интриги на вашите управници, сигурен съм, няма да стигнете далеч. Точно заради нечестната политика на вашите управници, на които слугувате вие, политиката на България към БЮРМ може само да се втвърдява. Да не би пък точно това да целите?!



* * *



Та думата ни е защо всъщност значително количество културни ценности, част от които са сред върховите постижения на средновековното балканско изкуство, са днес в България . . .

Ето защо: Пренасянето в София на тези ценности е за да бъдат опазени от разрушителната сила на военните действия. Добросъвестно заведени в особен фонд, тези ценности чакаха почти осем десетилетия за да бъдат показани. В същото време за тях се полагаха изключителни грижи и днес те са в най-доброто си възможно състояние.

Защо не са върнати става ясно от втория абзац на чл. 126 в Ньойския договор - "Всички разногласия между гореупоменатите сили [Гърция, Румъния и Сърбо-Хърватско-Словенската държава] и България, що се отнася до притежаването от тях на каквото и да е, трябва да бъде отнесено до арбитър, назначен от Междусъюзническата контролна комисия [която контролира действията на България по спазването на договора], и неговото решение би било окончателно". Това е, понеже Междусъюзническата контролна комисия отдавна не действа, няма кой да назначи арбитър при евентуален спор между Гърция и България, и между БЮРМ и България по кой да е спорен въпрос. Следователно всичко ще си остане такова, каквото е сега.

Битката за опазените съкровища обаче ще продължи, сигурен съм, но тя е с предизвестен край.

________________

* Всички обсъждани тук текстове са достъпни из мрежата.



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=0001301&issueid=3600§ionid=5

http://www.segabg.com/article.php?sid=2010120900040001301