Въпреки присъединяването на значителни по площ земи и след Междусъюзническата война, България не успява да осъществи главната си задача, заради която почва Балканските войни от 1912-1913 г. - обединението на българското землище в единна държава. Стотици хиляди българи от окупираните от Турция, Гърция, Сърбия и Румъния български земи, заливат свободното Царство България. Всички те до един изпитват изцяло черната участ на бежанеца, който оставя на новите поробители имотите и добитъка си, и е обречен на мъчително съществуване в свободните земи.

В Македония сръбската войска окупира приблизително 18 хиляди квадратни километра с над 850 хилядно население, от които повече от 660 хиляди българи, и нито един сърбин, без да броим малобройните сърбомани тук-там (Д. Гоцев, 1981). В тия земи започва незабавен терор, насочен точно към преобладаващата народностна група в областта. "Сръбският, както и гръцкият войник твърдо и наивно вярваха [заради пропагандата в техните страни], че в Македония ще срещнат свои съотечественици - хора, говорещи на техния език, викащи "живио" или "зито", но вместо такива те намериха хора, говорещи на друг език [български], които викаха "ура" . . . "(Карнегиевата анкета, 1913 г.).

Още в края на октомври 1912 г. започва масово преследване на всички, които заявяват българското си самосъзнание, разоръжени са българските чети, пълна забрана е наложена върху областното название "Македония", сменено навсякъде от "Южна Сърбия", свалени изцяло са даже указателните надписи на всички обществени места, подменени със сръбски. Забранено строго е църковното служене на български, арестувани и прогонени са българските митрополити в Скопие, Велес, Битоля, Дебър и Охрид, затворени са 761 български църкви с 833 свещеници. Веднага настъпват промени и в образованието - 641 български училища затварят врати, а техните 1013 учители са уволнени, на 37 хиляди малки българчета е забранено да учат на родния си език. През септември 1913 г. жителите на Крушево твърдят в писмо до митрополит Борис Охридски, че подложените на гонения български учители и свещеници все пак можело да останат по родните си места, но само ако подпишат нарочни декларации, че са "чисти сърби". Това било новото "сръбско робство" (в. "Работнически вестник", октомври 1913 г.).



* * *



Жестокото потушаване на Тиквешкото въстание от юли 1913 г. не обезверява македонските българи, подготовката на ново въоръжено въстание се премества на запад, в Битолско, Охридско и Дебърско. Точно най-югозападната покрайнина на българското землище е относително най-слабо пострадала от сръбския терор, там са съхранени десетки складове с оръжие, сръбската власт очаква ново подигане на изток, покрай границата с България, а и тук се очаква взаимодействие с албанските въстанически чети.

Подготовката на въстанието е възложена на члена на ЦК на ВМОРО Петър Чаулев, на задграничния представител на ВМОРО Павел Христов, на Милан Матов. През август 1913 г. в тия земи се разгръща значителна подготвителна работа - възстановяват се организациите на ВМОРО и куриерската мрежа, изготвят се плановете за действие, разпределят се задачите.

През юни 1913 г. Яне Сандански е изпратен в Албания от българското правителство за преговори с временното албанско правителство, което впрочем още през април вече е направило предложение за съвместно въстание срещу сръбската власт в тоя край. В изявление пред италианския в. "Секоло" в Тирана Сандански обявява, че е постигнал цялостно споразумение с албанците за съвместна въоръжена борба срещу сръбската власт във Вардарска Македония, за да бъде осъществена "съкровената мечта [на македонските революционери] - свободна българска Македония".

Сръбското и гръцкото правителство, узнавайки за българо-албанското споразумение, започват да наддават, за да откажат Тирана от постигнатата договореност. Сръбските пратеници предлагат на Албания Дебър и Дяково, а гръцките Корча и Аргирокастро. Тирана временно се отказва от споразумението с България, но излъгана в очакванията си след Междусъюзническата война, сама търси сътрудничество с ВМОРО. На 17 август в Елбасан е постигнато съглашение между ВМОРО и Албанския революционен комитет за съвместно въстание срещу сръбската власт при политическото и военното ръководство на ВМОРО. Подготовката за въстанието е предвидено да завърши в началото на октомври и тогава то да се подигне.

Съдбата и случайността обаче решават друго. На 7 септември 1913 г. в с. Епишкопия е открит и обкръжен от сръбска войска долнодебърския байрактар Селим ага. Сърбите на свой ред са нападнати в гръб от селската милиция, съставена от българи и албанци, но новодошла сръбска част самата тя обгражда милицейските сили. Дебърско пламва нацяло, веднага след това - Стружко и Охридско. Два сръбски полка са обърнати в бягство, а 420 сръбски войници са пленени. Въстанието вече е започнало.

Дебър е превзет веднага от български и албански чети, а сръбската администрация - избита или прогонена. Под предводителството на ръководителите на въстанието от ВМОРО са освободени Стружко и Охридско, там е пленен напълно Четвърти сръбски полк - с всички офицери, свещеници и с командира им.

На 12 септември цял Охрид, окичен с български знамена, посреща с викове "ура" четите на Петър Чаулев и Павел Христов. Същият ден е установена революционна власт и в Струга, и във всички околни села.

В това време обаче въстаническите действия са неоправдано прекратени. Вместо бягащата сръбска войска да бъде преследвана към Ресен, Битоля и Кичево, въстаниците организират отбраната си едва на двайсетина километра източно от Охрид, по възвишенията на Галичица, в нейния северен дял Петринска планина.

Неописуем страх у сръбската администрация предизвикват първите смайващи успехи на въстаниците. За да предотврати разрастването му и за да смаже революционерите, е изпратена стохилядна редовна сръбска войска. Понеже това се сторило на Белград явно недостатъчно, са привикани и всички свободни чети на злокобната "Черна ръка" от всички краища на Вардарска Македония. Докато сръбския 19 пехотен полк още бяга безредно към Кичево, преследван от български въстанически чети, от Прилеп към въстаниците се насочва значима военна сила, съставена както от редовна войска, така и от чети.

В средата на септември в Охрид са събрани вече няколко хиляди въстаници, повечето българи от града и от околните селища. За главнокомандващ на всички въстанически сили е избран Петър Чаулев. Същият ден, 15 септември, по искане на сръбското правителство и в подкрепа на сръбските сили значима гръцка войска пресича границата за да нападне десния фланг на въстаниците.

Две мощни редовни войски, сръбската и гръцката, удавят в реки от кръв Охридско-Дебърското въстание. Струва си на последвалите злощастия да бъде отделено друг път нарочно място, за да се помни завинаги.



Извори



"Ако е истина, че тези земи [частта от областта Македония, присъединена към Сърбия след Междусъюзническата война] са освободени, защо тогава там се налага изключителен режим [подписаният от сръбския крал Петър I Караджорджевич на 21 септември 1913 г. Правилник за обществената безопасност] . . ., какъвто могат да създадат само завоевателите в завоювани страни? Дори човек и да не знаеше каква е Македония, обнародването на тези наредби го кара да се досеща. Явно е, че Македония не е "Стара Сърбия", защото отношението към населението й е като към бунтовници в постоянно въстание . . ."

В. "Радничке новине", орган на сръбските социалдемократи, септември 1913 г.



"Успокояваше ни малко мисълта, че при влизането в Охрид революционерите [от септември 1913 г.] се показаха крайни хуманисти. Те не позволиха на никого да вдигне ръка над пленените сръбски войници. Сърбите обаче се показаха невиждани варвари. Щом влязоха в града, взеха 40 души най-видни граждани и ги обесиха . . . По всичките села събираха селяните по мегданите и с картечници ги избиваха . . ."

Из писмо на неизвестен охридчанин до Кръстьо Станчев, главен редактор на в. "Камбана", Централен държавен архив-София



"Тук стават страшни работи. Ужасявам се от всичко това и непрекъснато се питам възможно ли е човек да бъде такъв варварин и да върши това . . . Мога да ти кажа, че [село] Люма [Дебърско] не съществува вече. Всичко е в развалини, стана на прах и пепел. Имаше село от 100-150-200 къщи, в които не остана нито един обитател. Нито един! Събират ги по 40-50 души и така вкупом, пробождат ги до един с ножовете [на пушките] . . . Ограбването е обичайно и се върши повсеместно . . ."

"И други по-страшни неща ни пише [в писмо до вестника] този приятел [сръбски войник, участник в потушаването на Охридско-Дебърското въстание], но това са толкова ужасни деяния, че вестникът не смее да ги обнародва . . ."

В. "Радничке новине", 9 октомври 1913 г.



"Най-голямата мъчнотия - състоянието на духовете на [българското] население [в Македония], подчинено, но непобедено - оставаше неразрешена. Страхът от смут сред българите кара сърбите да взимат все по-силни и по-силни драконовски мерки. Навсякъде те прилагат едни и същи способи за задушаване на всеобщото недоволство - постоянен терор."

Из Карнегиевата анкета, 1913 г.







Свързан текст:

http://www.segabg.com/article.php?id=655715