Димитър Дерелиев е роден през 1956 г. в Асеновград. Завършва право в СУ "Св. Климент Охридски". Сценарист на 40 документални филма, между които "Дъщерята на Дод", "Черна хроника", "Епизоди от живота на Леон Даниел", "Поема за хлебарките","Неонови приказки", "В ателието (Георги Баев)". Основател и директор на Националния филмов център в периодите 1991-1999 и 2002-2003 г. Зам.-министър на културата в правителството на ГЕРБ 2009-2010 г. Адвокат. В момента е член на Съвета на директорите на "Ню Бояна Филм".
----

-

Наскоро се разбра, че тази година няма да има "Златна роза", защото през последната година има само един готов български филм. Наблюдаваш отдавна процесите в киното - защо се случва това?

-

Дали ще има или не "Златна роза", не е толкова страшно - и други години е нямало. Но съвсем логично е да си задават хората въпроса - след като през последните години са одобрени от НФЦ десетки филмови проекти, пуснати са в производство, отпуснати са им пари - къде са тези филми? Защо не са на екран? Това показва, че системата е задръстена, блокирала. Хората от киното постоянно говорят "малко са ни парите, малко са ни парите". За тази година в държавния бюджет са отредени 12,7 милиона, но имаше средства и в предните години. Разбира се, хубаво е да бъдат повече, но с тези пари могат спокойно да се създадат 8-9 игрални филма годишно с нормален бюджет. А няма нищо. Значи нещо в управлението на тези пари не е както трябва. И тук, вместо да се размива отговорността, трябва да посочим причините и виновниците. Законът за кино създава голяма автономия на кинодейците. Има конкретна институция, тя вече е Изпълнителна агенция - Национален филмов център. Като назначи министърът на културата изпълнителния директор на НФЦ, вече цялата власт е в неговите ръце. В последните 2-3 години НФЦ се управлява изключително лошо.

Властта на изпълнителния директор на практика е иззета от един странен орган, който се нарича Национален съвет за кино. Този съвет за кино, съгласно закона, е експертно-консултативен орган. Той може да дава акъл по всякакви въпроси, но не е юридическо лице, не може да носи отговорност и няма право да представлява Филмовия център. Вместо това, вместо навсякъде да ходи изпълнителният директор, да ръководи и контролира процесите, този Национален съвет от 12 души действа като някакво политбюро на българското кино, той пише писмата до президент, министър-председател, шеф на парламента и т.н. Всички решения, които се вземат напоследък, се вземат под натиск от тази група хора, една част от които - смея да твърдя - защитават своите лични интереси. Те самите произвеждат филми.

-	Разговорът за киното ни в последните години сякаш изцяло се е изместил на платформата "едни пари дайте, може да са повече" и т.н., не тече разговор за идеи, за художествени стойности, за публиката...
-	Да. Целият разговор е само за това. И неговият лайтмотив е, че държавата е постоянен длъжник. Всички кинаджии са настървени един срещу друг - защо на тоя 5000 лева повече, на оня - по-малко. Общо взето всичките разговори във филмовата общност започнаха да се свеждат само до финансови нарушения, до размер на парите, до нарушаване на процедури и какви ли не неща. Това вече не са творци, това са брокери на имущество! В последните години атмосферата в киното ни се отрови от скандали за пари. Връщайки се назад, бих искал да кажа, че хората в българското кино са привилегировани спрямо всички останали в културата ни. В края на 2003 г. бе приет Законът за филмовата индустрия, какъвто искат да имат и всички други изкуства. Но нямат - освен един по-общ Закон за закрила и развитие на културата, съществува единствено закона за кино. Слава богу, по щастливо стечение на обстоятелствата - споменавам с добро и Стефан Данаилов, който беше председател на Комисията по култура тогава, Коста Цонев, Явор Милушев, те изиграха решаваща роля този закон да го има. И той работи - видяхме как 2-3 години по-късно се появиха значително повече филми. Видяхме, че киното може да бъде процес. Резултат от това бяха няколко филма, които до момента остават ненадминати - "Дзифт", "Мисия Лондон" и "Love.net". И изведнъж, когато вече се появиха повече пари, започнаха скандали. В гилдията всички са разделени, постоянни боричкания - вместо да се виждаме да си говорим за филми, за идеи, за някакви решения. Чуждите продукции, с които работя сега, и които уж трябва да са по-комерсиално ориентирани - ами че там хората си говорят постоянно за идеи, това как може да се направи, пък да се получи по-добре. Друг свят. Като видиш Бандерас, който отива да пита нещо Морган Фрийман - ти получаваш уроци. Всичко това го имаше и в българското кино преди. Но то си отиде с класическите майстори. Цяла култура на общуване и морал си отиде. Някои от по-новите звезди на българското кино са като децата на лейтенант Шмид...
-	А пък и 90-те като излязоха толкова ялови, се прекъсна връзката между поколенията...
-	Киното е обичано в България, у нас има почит към киното. Появиха се много млади хора - къде завършили в България, къде в чужбина, които искат да се занимават с кино, да работят. Част от сблъсъците в кинообщността са стари срещу млади. Трудно може да се дебютира в българското кино - дори сега, когато има повече пари. Вярно, някои от по-възрастните казват - ама ние успяхме да направим само по един-два филма. Е, да, жалко, но това не значи, че трябва да спъваш младите. Те имат друго мислене, ново - по света това се цени. Дори като им гледаш филмите - усещането е различно. И някак са по-загрижени за зрителите.

Но най-дразнещото в цялата ситуация от последните години е ужасното самодоволство, което се демонстрира - все едно българското кино е обрало всички световни награди, и навсякъде по света чакат да се появи български филм. Нищо подобно! Не искам въобще да обиждам и да се сърдят колегите, но това е срамно - лъже се, та се лъже. По света има хиляди фестивали, не е никакъв проблем да се вземе някаква наградка. Но Берлин, Кан? Не награда, ние не стъпваме там! Нямаме селекциониран филм вече толкова години.

-

Сега сте в "частния сектор" на киноиндустрията, но преди няколко години бяхте шумно уволнен от Министерство на културата след скандала "Мишел Бонев".

-

Действителността в министерството се оказа доста различна от това, което очаквах, когато приех длъжността като експерт - никой нямаше желание нещо да върши, нещо да променя. Попаднах точно в една година, в която имаше съкращаване на целия бюджет за култура - 2009-2010-а. Започнаха първите скандали. Хората от киното поискаха оставката на Вежди Рашидов заради намаления бюджет. И понеже не можеше Рашидов да си отиде, си отидох аз. Филмът на г-жа Бонев бе само поводът за нещо, което зрееше с месеци.

- Как вървят нещата в "Ню Бояна Филм"?
- В контекста на досегашния ни разговор бих искал да кажа нещо, което не е известно и дори се прикрива - че "Ню Бояна" е копродуцент на 20 български филма в последните години: "Стъпки в пясъка", "Цветът на хамелеона", "Подслон", "Вяра, надежда и уиски", предстоящия "Буферна зона" на Дюлгеров и др., както и два сериала - "Седем часа разлика" и "Недадените".
Общо за една година в киноиндустрията в България влизат около 100 милиона лева, като 90 на сто от тях са от чужди продукции. В чуждите филми, които се снимат у нас - а те не са само на "Ню Бояна", също и на BUFO, които имат собствено студио, на SIA/Камера, и те снимат стабилно с чуждестранни партньори - се хранят 4000 души годишно, и участват с външни услуги 1500 български фирми. В цялото българско кино за една година я работят 1000 човека, я не.
А да работиш с най-добрите в света е школа. Те не крият нищо. Сутринта гледах една сцена от "Непобедимите", която снимаха Сталоун и Харисън Форд - нямаш представа каква енергия блика отвътре, просто го усещаш. Той ти го предава и от екрана. Ако го няма пламъкът - и на екрана го няма. Тази енергия, този дух - това е смисълът на киното. А нашите почват веднага - сесията такова, процедурата оня нарушил, грешно издадена заповедта... Това е тъпо! Хората на киното трябва да бъдат духовни водачи на нацията, да бъдат символ на морал... ако по-широко се разговорим, това важи в голяма степен и за цялата ни интелигенция.