През уикенда един от приятелите ми, които поглъщат "Икономист", четат "Вашингтон пост" и изяждат "Ню Йорк Таймс" от първа до последна страница и който не работи в полето на международните отношения, ме попита "Какво става с Ердоган и турците?" Задавали са ми този въпрос толкова много пъти, че им загубих бройката. Турция преживя дълго лято, започнало през май с протестите за парка "Гези", които разкриха дълбочината на гнева срещу премиера Реджеп Тайип Ердоган и управляващата Партия на справедливостта и развитието (АКП). Този гняв изглежда изненада турското ръководство. В началото на август бяха произнесени присъдите по делото "Ергенекон", които сложиха края на петгодишно разследване и процес в предполагаем заговор за сваляне на Ердоган и правителството му. Процесът може и да е решен (като изключим обжалванията), но противоречията около "Ергенекон" не са. Междувременно ситуацията в Сирия продължи да се влошава, в Египет бе извършен преврат, а в самата Турция икономическото развитие се забави и започна процес на примирие с Кюрдската работническа партия. Комбинираното напрежение от всички тези събития изглежда се отрази на премиера, който нападна местните си критици, заговори за конспирации, според които "лихварските лобита" опитват да разрушат турската икономика и, общо взето, обвиняваше всекиго, само не и себе си за трудностите, пред които е изправена Турция.

Докато вдъхновените от парка "Гези" протести постепенно отслабват, действията на военните, които свалиха Мохамед Морси, обсебват вниманието на премиера Ердоган.



Турският политически елит напада египтяните с маниер на говорене,



който някога бе запазен само за Израел. Премиерът Ердоган е сам сред световните лидери в страстната си защита на "Мюсюлманското братство" и Морси. Той хвърли вината за преврата на израелците и страните от Залива и нанесе големи щети на връзката на Анкара с Египет, както и на меката сила на Турция. Би било погрешно да предположим, че понеже Ердоган е практически сам (еквадорците отзоваха посланика си в Кайро по време на преврата), то той греши, но турският лидер често има проблеми с контекста. Един от говорителите на режима - Таха Озхан от неофициално свързания с АКП тинк-танк СЕТА, стигна толкова далече, че свърза генерал Абделфатах Сиси с Башар Асад в една своеобразна нова ос на злото. В крайна сметка според Озхан сегашните проблеми на Египет са по вина на САЩ. Кое е новото? На пръв поглед посланието на Озхан не би трябвало да бъде вземано насериозно, но истината е, че то отразява доминиращото политическо мислене в АКП. Там има някои конспиратори, които си умират да обяснят сътресенията в и около Турция като някаква "провокация на ционисти, лихварски лобита, американска конспирация срещу мюсюлманите демократи", отколкото сериозно да изследват натиска, интересите и проблемите, които са довели до драматичните развития в Близкия изток напоследък. Явно турците са последните

ориенталисти.



Защо реагират така?



Наскоро някой предположи (не мога да си спомня къде), че може би истеричната реакция на Ердоган по повод Египет, която сякаш не обслужва друга цел, освен да отдалечи от Турция още една голяма близкоизточна държава, е резултат от вероятно неоповестен здравен проблем. Някои хора използваха същата глупост да обяснят поведението на вицепрезидента Дик Чейни по време на ерата на Буш. Сякаш състоянието на сърцето на вицепрезидента е определяло действията му. По-сериозни обяснения за поведението на турския премиер и фаворитите му могат да бъдат намерени в следните проблеми:

1. Не би трябвало да е изненада, че Ердоган ще реагира бурно и отрицателно на военен преврат. Няма нужда да преповтаряме историята, но е достатъчно да кажем, че в превратите от 1960, 1971, 1980 и 1997 г. политическите сили, представляващи благочестивите мюсюлмани, са пострадали. Турските военни са развили политическа система, изградена специално да възпрепятства създаването на кюрдски, ислямистки и - в даден момент, комунистически политически сили. В резултат много хора, особено на Запад, смятат турските военни сили за "умерени" политици, които поддържат сигурността на една система, смятана за демократична. Според ислямистите обаче военните са наложили със сила якобински секуларизъм, който ги е потискал, защото са вземали религията си насериозно и са искали да живеят в истинска светска система, където правителството не контролира религията, а защитава правата на вярващите. Въпреки че Ердоган се превърна в слънцето, около което се върти турската политика, подчини армията, управлява по време на икономически бум и донесе нов престиж и влияние на Турция, той се тревожи много от следващ преврат, дори ако обстоятелствата предполагат, че не е много вероятно такъв изобщо да се случи. Ердоган не би могъл да пренебрегне преврата на Сиси, имайки предвид историята на страната. Той е прав, че няма нищо демократично в действията на египетските военни, но явно умишлено си затваря очите за факта, че Мохамед Морси и Мюсюлманските братя не се проявиха като отявлени демократи през последната година. Беше ясно, че доминираният от тях Консултативен съвет цели да укрепи силата на организацията, без да се интересува много от принципите на демократичната политика. Ердоган просто отказва да види египетската дилема или да разбере, че Братята нямаха намерение да създадат демократична система.

2. Както съм писал на много други места по различни поводи, Тайип Ердоган е изключителен политик. Той има вродена способност да се свързва със средния турчин и живителния център на електората. Бил е на власт в продължение на десетилетие и изглежда изолиран от обществото, но все още е момчето от Касъм паша. Когато Ердоган се гневи срещу лобистите, обвинява чуждата намеса и хули лидерите на страните от Залива, нахвърля се върху египетските генерали и показно плаче за палестинската кръв, избирателите го чувстват близък. Всичко, което премиерът прави, е директно свързано с вътрешната политика, така че няма значение, че реториката му допринася за ерозията на турската стратегическа позиция в региона, защото тази реторика резонира силно в обществото. Турбуленцията, която бе резултат от протестите за "Гези", даде възможност на Ердоган да се заиграе с турската чувствителност към хищническата роля на външните сили. Тези идеи изкристализираха - и то с основание - след Първата световна война, но запазват силата си и почти век по-късно. Агресивната реторика държи Ердоган далеч от възможността за провал. Той оформи рамките на дебата така, че каквото и да се случи на икономиката, вината няма да бъде негова или на правителството, а на чуждите банкери. Макар това да не бе планирано, проблемите на Турция може да помогнат на Ердоган политически.

3. Първичният отговор на Ердоган на случилото се на Морси е функция от собствените му (по-успешни) усилия да действа по начина, по който действаше и бившият египетски президент. Ако изключим системата на политическа и икономическа либерализация на Турция, АКП направи това, което египетските въоръжени сили не позволиха на Мюсюлманските братя да направят. Тя консолидира силата си и по време на този процес стана изключително трудно да бъде предизвикана на политическата арена. Членовете на партията и съюзниците им използваха последното десетилетие, за да експлоатират икономическите възможности и после ги осребриха политически, циментирайки се във властта. Превратът в Египет се случи точно след протестите за "Гези" и Ердоган не може да позволи на никого да прави асоциации, без значение колко абстрактни са те, между случилото се там и политико-икономическата ситуация в Турция. Това не значи, че в Турция е назрял бунт или че военните могат да започнат такъв. По-скоро показва как антилибералното течение в турската политика прави обстановката в страната по-близка до Египет, отколкото до който и да е от западните партньори на Анкара.

Крайният резултат е, че Турция е по-изолирана, по-малко демократична и по-сприхава от всякога под властта на Ердоган. С други думи, новата Турция прилича доста на старата.

_____________

* Материалът на Стивън Кук е преведен от блога на Съвета за външни отношения, неправителствена организация, извършваща политически и обществени изследвания.