Ясно беше, че все някога протестите ще свършат. Краят им се видя след унилата развръзка на шумно прокламираното депутатско посрещане на 4 септември. Дойде времето на протяжните коментари и анализи относно същността, видимите и скритите цели и резултатите от тези три месеца на нескончаемо дюдюкане по властта. За прецизно осмисляне на станалото е нужно повече време, но и от съвсем близка дистанция вече може да се кажат важни неща.

Успя ли протестът или не? Какво постигна и какво не? Кои са видимите последици и кои са скритите, но все пак значими, защото има и такива? В социалните мрежи вече оживено се коментират тези теми.

Онова, което протестите постигнаха, колкото и странно да звучи, изглежда повече и по-значимо от онова, в което те не успяха. Нека се опитаме да калкулираме успехите и провалите и да ги подредим до важност.



Протестът предизвика паническо оттегляне на назначението на Делян Пеевски



и по много изразителен начин показа, че и гражданството може "да страхува" властта, ако използваме един екзактен езиков израз от словесния арсенал на несбъднатия председател на ДАНС. Той ясно очерта и моралното дъно, под което оттук насетне властта трудно ще пада безнаказано. Колкото и скандални назначения да има, случаят "Пеевски" задълго ще служи като дебела червена линия между допустимо и недопустимо поведение във властта.

Протестът очерта възможния мащаб на една гражданска солидарност отвъд фикциите на "лявото" и "дясното". В първите дни на площада имаше и леви, и десни, но еднакво погнусени от налудничавите кадрови решения на кабинета и невнятните им обяснения.

Освен това протестът ясно показа, че в България вече има средна класа, която иска страната да бъде измъкната на мафиотския партийно-олигархичен политически модел, наложен от елитите на т.нар. преход, и ще търси начини да го постигне. За тези хора е ясно, че мафията произвежда бедност.

Чрез медиите и социалните мрежи протестът се превърна в мащабно и публично усилие за самовглеждане на българското общество, усилие да се наложи нов морален климат. Той принуди не само политическите елити, но и цялото общество да се изправят пред собствената си етична абсурдност и това няма как да не се приеме за успех. Показа също, че част от политическите лидери в левицата (но и в десницата) са доста по-елементарни (избягвам по-точната дума, защото е груба), отколкото изглеждат, поради което трябва постоянно да бъдат държани под око. И това око след протестите обещава да остане будно.

В продължение на три месеца сред много гняв и майтапи протестите се занимаваха с



площадното извайване на един иронично пародиен, карнавален образ на властта



У нас (а и не само) тя отдавна си е заслужила тази масова пародия. На Запад подобно пародиране е част от традицията на карнавалите, развита през Средновековието и все още запазена в много градове, макар и с фолклорно-туристически привкус. Българската културна традиция не познава карнавала и може би заради това първото мащабно карнавално пародиране на властта продължи близо три месеца, а не три дни. Пародията е модерна интелектуална игра, която предполага известен социален и културен интегритет у публиката, както и способност за иронично и дистанцирано самовглеждане. Явно, ако не в цялата страна, поне в София и големите градове този интегритет съществува. Ироничното чувство за живота е важен вентил за изпускане на социалната пара. С пародии обаче власт не се сваля. Смехът може да неглижира, но едновременно с това може и да легитимира властта. Не вицовете за Тодор Живков го свалиха от власт, а други неща. Вицове за него имаше през целия период на дългото му властване. Това между другото.

Протестите, поне в началото, освен граждански гняв носеха и непознат по-рано интелектуален чар и това беше най-тежкият шамар за управляващите. Този интелектуален чар се дължеше на основното ядро, на критичната маса на протеста. Имаше после и дразнещо интелектуалничене, маниерно пиарстване, инфантилно геройстване, но на площада тези неща са неизбежни. Площадните задявки с Дьолакроа, както и пърформансите на отделни тв журналисти, изявени писатели, писателки и манекенки, явно водени от едно чисто човешко желание за публична изява, бяха не по-малко колоритни от вездесъщия Йоло Денев. Възможно е да е имало и "хонорувани протестанти", но те не бяха критичната маса и не те диктуваха облика на протеста.

Вероятно в студените есенни вечери много хора ще си спомнят с умиление за зрелищните летни шествия с тъпани, свирки и вувузели в центъра на София, ще си припомнят остроумните хрумвания, каламбури и лозунги от протестите. Моят фаворит като драматургичен замисъл и изпълнение е надписът "Оставка", изплувал от морето срещу плажа на Евксиноград. Във всичко това прозира една нова за България култура на протеста, която в следващите месеци и години вероятно ще се развива. Това също е успех.



Политически ли бяха протестите или не?



Дали нещо е политическо, е въпрос на мащаб, а не на представителство, програма, лозунги и искания. Протестът беше политически въпреки антипартийния му и в голяма степен етико-естетически патос. Заради антипартийния патос до 4 септември никой политически субект не посмя открито да застане пред шествията на тъпаните и вувузелите, а когато това стана, протестът угасна. Дотогава партиите само потриваха ръце отзад.

Протестът катализира консолидиращи процеси в десницата. От отломките на старата десница и някои нови партии беше сглобен Реформаторския блок. Седемте партии в него дори измислиха нов механизъм за вземане на политически решения. Учредиха Граждански съвет от експерти и интелектуалци, които ще бъдат нещо като регенти на партийните лидери. Интересно хрумване. Предстои да се види как ще проработи. Бъдещето на блока засега изглежда неясно, но е сигурно, че буди симпатии и надежди сред десните избиратели.

Краят на протестите вещае и



скорошен край за победоносната харизма на Бойко Борисов



От десет години той печели избори и заприлича на митичния фригийски цар Мидас. Според митологията всичко, до което се докоснел, се превръщало в злато. Така беше и с Борисов. Обаче при Мидас и храната ставала на злато и не можел да се храни, а после му пораснали и магарешки уши. Остава да видим дали и на Борисов ще му пораснат магарешки уши и как ще ги крие. На 4 септември се разбра, че всичко, до което се докосне ГЕРБ, изглежда глупаво.

Протестът имаше и своите провали. Поради несръчно пиарстване и умело демагогстване той очерта някои вредни разделителни линии в българското общество - между "умните и красивите" и... останалите, между столица и провинция, между селяни и граждани, леви и десни, комунисти и антикомунисти. Резултатът от тази несръчност беше охотно прегърнат от проправителствената пропаганда и така тя постепенно успя да замаскира истинската разделителна линия от началото на протестите - между почтеното гражданство и лицемерната партийна клептокрация.

В същото време покрай пропагандните битки около протеста пролича, че



в България има глад за едно ново и "почтено ляво",



истински ангажирано към изграждането на по-привлекателен образ на социалната среда, което да измести все по-трудно мимикриращото "олигархично ляво". Това е по-скоро страничен ефект, но също може да се смята за успех.

Събитията от лятото, както и разменените наскоро реплики между Станишев и Местан, очертават и вероятна политическа изолация на ДПС при следващите избори. Не би могло да се каже дали това е успех и за кого, но и то е резултат от протестите.

Единственото, което протестите не постигнаха, е оставката на правителството. Но кабинетът загуби повече, отколкото успя да запази. Загуби престиж, доверие и (да се надяваме) увереност в безнаказаното лекомислие. От него зависи дали и доколко ще успее да навакса загубеното. Единственото, което запази, е властта. Засега.

В заключение би трябвало да се отвори една скоба и да се каже, че единственият министър, който запази доза престиж за кабинета, беше министърът на вътрешните работи. Въпреки че протестът беше миролюбив и независимо от грозните сцени около белия автобус в нощта на 22 юли трябва да се признае, че при друг министър вероятно и развитието на нещата би било друго. Честно би било дори и най-гневните противници на правителството да го признаят. Полицията е инструмент, който за общ късмет през тези три месеца се оказа в ръцете на един все пак уравновесен и разумен човек.