"Финансовата дисциплина остава на заден план догодина." Така започна в съботната вечер коментарът на една водеща телевизия как кабинетът ще охлаби ограниченията върху доходите, плащани от хазната. Не знам кой титан на политическата мисъл или гений на журналистическото слово е измислил проникновения слоган, това със сигурност е най-лошата реклама за която и да било фискална политика. Със сигурност бюджетарите, които готвят проектобюджета за 2014 г., дори не помислят, че финансовата дисциплина може да бъде загърбена. Вероятно е объркване на термините и става дума, че правителството отрича политиката на строги фискални ограничения (fiscal austerity), емблематично за последните години заклинание на европейските лидери и бюрократи. То всъщност се превежда "всеки да се простира според чергата си", морален натиск на страните кредитори върху държавите длъжници да спрат да харчат за сметка на държавен дълг. Ние в България никога не сме разбирали



драмата на фискалните ограничения,



които малко или повече трябваше да си наложат по-богатите европейски държави. Става дума за отказ от една дълбоко вкоренена доктрина, истинска финансова религия, наложена още от 30-те години на ХХ век с теорията на Дж. М. Кейнс за "акселератора на държавните разходи". Идеята е, че всеки цент, платен от държавата, създава ново търсене, то създава производство, то открива работни места, плащат се повече доходи на заетите, но те пък създават търсене и т.н., и т.н., върви акселерацията. Един похарчен цент "ражда" примерно 2-2.5 цента нов продукт. Следва препоръката на лорд Кейнс държавата да строи, ако ще и пирамиди, но да стимулира заетост, за да пребори Великата депресия. Моторът работи за сметка на кредит, разбира се. Истинска магия. Налегне ли криза, държавата почва да пилее пари и по чудодеен начин икономиката изплува. Вярно, изплува, но държавата потъва в задължения и скоро стига дълговото блато - пределът, отвъд който не може да обслужва заемите. За да не затъне целият ЕС в блатото страните кредитори наложиха



революцията на ограниченията



тъкмо в годините на депресия, когато всички икономики най-много имаха нужда от магията на акселерацията. Болката беше голяма, строгите ограничения (austerity) подействаха в Европа като закона Смуут-Хоули, отприщил през 1930 г. Великата депресия в САЩ. В България цял век не е водена политика на стимулирано търсене, затова не почувствахме "строгите ограничения" като някаква нова беда - за нас те са си ежедневие от 1997 г. насам. Всъщност единствен опит за ашладисване на "акселерацията на разходите" у нас беше



"втората България" на А. Луканов,



която изградихме през 80-те години с кредитни пари. За по-малко от 10 години строежът на инвестиционни пирамиди ни докара до държавен фалит. Европа вървеше по нашия път преди Mutti (нем. "мама", така в Германия зоват г-жа Меркел) да наложи "строгите ограничения". Европейските социалисти твърдят, че има различен път за излизане от депресията. По него ограниченията не били толкова строги и болезнени. Та съвсем логично е да очакваме и българският бюджет 2014 да направи известен реверанс към "третия път", който вече две години дири г-н Оланд. (Страх ме хваща, като се сетя докъде стигна европейският социализъм, когато пак по време на депресия хвана "третия път".) Веднага ще отбележа, че



за щастие нямаме шанс



за класическа кредитна "акселерация". Поне две спирачки не позволяват на кабинета да гребне повечко кредитен каймак за подслаждане на бюджета. Първата е самоограничението до 3% дефицит, поето пред Брюксел. Комисията гледа през пръсти как старите европейци прескачат кредитния праг, но "момчето за бой" България ще бъде здраво нагазено, ако опита същото. Втората е по-сериозна: финансовите пазари вече сериозно следят кредитоспособността на държавите кредитополучатели, т.е. заробващ кредит вече няма кой да ни даде. Трета спирачка е самият кабинет. Не виждам сред финансистите му любители на пилеенето на кредитни пари. По-скоро очаквам правителството да направи по-сложен



лупинг на бюджетния избор,



където големите резерви са в инвестиционната програма. Не че ще жертват държавните инвестиции за сметка на текущи доходи (и така да се лишим от европейско съфинансиране), ключът е в структурата на инвестиционната програма. Грубо казано, при равен обем инвестиции можем да изберем онези проекти, които искат повече труд и по-малко асфалт, повече местен продукт вместо доставки от странство. Така изборът на бюджета може да "създаде" повече доход. Да не говорим, че могат да се съкратят и пренасочат за социални програми поне 3 млрд. лева паразитни разходи. Но няма да стане, без да се закачат "свещените крави", без болезнени реформи, отлагани от 1997 г. досега, без да се засегнат стотина хиляди храненици на бюджета. Не виждам готовност за толкова дълбоки реформи. Във всички случаи



финансовата дисциплина е най-важна,



без нея колапсът е неизбежен. Става въпрос да се наложи с всички средства - от икономически стимули до властова принуда - всеки да плаща дължимото в хазната и да спре присвояването и заобикалянето на данъци, мита и всякакви фискални постъпления. Когато всеки хитрец може да краде пари от хазната или да избягва облагане, настава финансов хаос, който никоя държава не може да издържи; бюджетът се разпада. За радост и чест нека припомним, че българският бизнес (основният платец на данъци у нас) е сред най-дисциплинираните данъкоплатци в Европа. У нас кражбите и избягването на данъци се оценява на 15% (при местни лица - към 10%), доста под средно 18% в ЕС. Нищо общо с 48% в Италия и Румъния, 40% в Гърция и Латвия.