Преговорите за минималните осигурителни прагове за 2014 г. трябваше да са приключили преди две седмици, но работодатели и синдикати още водят тежки спорове дали споразумението в сектор здравеопазване е легитимно или не. Точно това споразумение показва все по-голямото безсмислие на договарянето между социалните партньори. Проблемът е, че контрактите се приемат за напълно легитимни, дори да са подписани от една работодателска и една синдикална организация, независимо колко от нейните членове засягат те. Спорното споразумение за 2014 г., което предвижда ръст на осигурителните прагове най-вече за работещите в болниците с рекордните 13-16%, всъщност не е подписано от асоциацията на директорите в здравеопазването. Легитимирано е с подписа на фармацевт от БТПП, оказал се неоторизиран да го парафира, и от Мими Виткова от КРИБ. Тя пък си признала, че сложила подписа си като наказателен вот срещу директорите, понеже не идвали на преговорите.

Директорите обаче още в началото на август пратиха напоително становище, в което обясняват, че няма как да плащат по-високи осигуровки, докато не стане ясно дали ще получат по-големи бюджети от здравната каса и увеличение на цените на клиничните пътеки. И твърдят, че без повече приходи единственият начин за задлъжнелите с над 360 млн. лв. болници, за



да се справят с увеличената осигурителна тежест,



е като намалят реалните заплати на персонала. "Подобно безумие го има само в България - да се плащат осигуровки върху доходи, които не са получени", коментират дори от КТ "Подкрепа" защо договарянето от защита вече се превръща в наказание за работещите.

През 2012 г. имаше подобен скандал с 15-процентното увеличение на минималния осигурителен доход в текстилната промишленост. Тогава то беше подписано от Българската асоциация на производителите и износителите на облекло и текстил и браншовия съюз на трикотажната промишленост. Но три други организации обявиха, че с него се защитават интересите на големите фирми, тъй като ще бъдат съсипани малките. През 2013 г. и производители, и износители на облекло вече твърдят, че ръстът на праговете ще доведе до посивяване на бранша.

След рекорден скок на минималните осигурителни доходи в туризма пък се стигна до масово минаване на непълен работен ден през лятото на 2012 г., за да се избегне плащането на по-големите осигуровки. Наложи се НАП и Главна инспекция по труда да правят съвместни проверки по курортите и специална промяна в закона, която даде право на трудовите инспектори да обявяват договори на пълен работен ден, за да се ограничи действието на схемата.

Подобни практики дават основание на бизнеса да твърди, че праговете не изсветляват икономиката, както твърдят синдикатите, а



напротив - правят я по-сива



Дори Европейската комисия в препоръките си към България предупреждава, че трябва да бъде преразгледана системата за определяне на минималните осигурителни прагове, за да се постигне баланс между целта да се ограничи работата на черно и прекомерното оскъпяване на нискоквалифицираната работна ръка. ЕК отчита, че системата може да постави сериозна бариера пред наемането на нискоквалифицирани работници в отделни райони на страната, тъй като не позволява коригирането на възнагражденията надолу по време на криза.

Бизнес организациите постоянно напомнят, че и в момента по закон трябва да се плащат осигуровки върху всички доходи, затова не е нужно да се определят минимални прагове. А ако се плаща под масата, значи трябва да се засили дейността на контролните органи, а не административно да се задължават фирмите да внасят върху определени суми, дори да не ги дават като заплати.

Работодателите не са против договарянето, но държат това да е на възможно по-ниско ниво, ако може дори на ниво фирма, да се използват практиките за колективното трудово договаряне. Тогава не биха имали нищо против осигурителните прагове да бъдат минимални заплати за бранша, както искат синдикатите. Защото при подобна схема на договаряне ще могат да се отчитат големите различия в икономическите възможности на отделните отрасли, фирми, дори региони.

Проучване на БСК например е установило, че в регионите, в които средната работна заплата е по-близко до минималната, безработицата е най-голяма. Там укриване на доходи няма,



просто толкова могат да платят



работодателите. Затова и когато една браншова организация, която няма нито едно предприятие, от Северозападния регион например, с подписа си вдигне праговете в даден сектор с 15-20%, предприятията от сектора в тази част на България просто ще затворят.

Само че у нас няма нито едно изследване, което да отчита къде колко хора за какви доходи работят и какво се случва с тях при различните прийоми за административното им увеличение с политически решения. Възнагражденията и наетите във фирмите например се отчитат според това къде е седалището им, но веригите от бензиностанции могат да имат служители и в София, и във Видин. От БСК са категорични, че с малки промени в отчетните документи ще могат да се събират много по-качествени данни за регионални анализи на пазара на труда.

Сега дори прословутият анализ на финансовото министерство за влиянието на минималната заплата върху пазара на труда не отчете регионалните различия. Оттам се опитаха да успокоят, че тя не може да има връзка с безработицата, тъй като прекалено малко хора работят на нея. Но ако 2/3 от тях са в най-бедния регион в ЕС - Северозападния, вероятно увеличението й от 240 лв. от 1 септември 2011 г. до 310 лв. сега би имало огромна връзка с пазара на труда. В анализа освен това са използвани данни от 2011 г., но дотогава на практика минималната заплата беше замръзнала.

За 310 лв. сега работят 196 000 българи, отчитат от финансите. За сравнение: през 2010 г., когато работодатели и синдикати заедно със социалното министерство стартираха преговори по изработване на методика за определянето й, те бяха 136 000. Излиза, че за около 4 г. още около 60 000 българи са започнали да получават минималната заплата, която е и минималният праг за най-нискоквалифицираните работници. Единственото обяснение е, че заплащането за неквалифициран труд се е изравнило с



възнагражденията на по-можещите служители,



тъй като бизнесът не успява да вдигне и тях. От една страна, това наистина пречи на работодателите да наемат нискоквалифицирани работници, защото им струват прекалено скъпо. От друга - не остават средства за ръст на заплатите на по-квалифицираните служители, което ги демотивира да се развиват и обучават допълнително.

Излиза, че увеличението на доходите без икономическа обосновка става основно за сметка на намаляване на работната ръка или изравняване на заплащането на неквалифицирания и квалифицирания труд. В същото време България продължава да е на първо място по "сивота" на икономиката с укриване на над 30% от брутния вътрешен продукт въпреки всички опити за административно изсветляване на доходите чрез минималните прагове и административния ръст на минималната заплата. Следователно е дошло времето да се търсят други варианти за гарантиране на доходите и осигурителните права на работещите, които да гарантират едновременно с това и работните им места.

Проблемът е, че макар да са единни в мнението си за негативния ефект от политическите решения за размера на минималната заплата и доста компрометираното вече договаряне на минималните прагове, работодатели и синдикати са на диаметрални позиции с какво да са обвързани новите методики за определянето им. Според профсъюзите размерите им трябва да са свързани и със социални показатели като прага на бедност например, а според бизнеса трябва да се гледат единствено икономическите показатели. Затова вероятно ни чакат още години безрезултатни преговори, както се случва с методиката за минималната заплата. Договаря се от 2010 г. и още не е постигнато съгласие.