Руски писател разказваше веднъж как някога, като се върнал в отпуск от фронта, опитал да се свърже със съучениците си - на война отишъл направо от училище. И как телефоните, онези, които отговаряли, го връщали към действителността: един загинал при Вязма, друг при Киев, трети при Смоленск. Казваше ги с имената и с лобните им места. И още, добави тогава, не се решил да ги зачеркне в телефонния си бележник. Нещо повече: и до днес, когато подновява този бележник, записва в новия и онези стари довоенни номера.

Така и аз, когато приятелите заминаваха, оставях в тефтера техните софийски телефони. Не мога да кажа, че съм ги преписвал - просто не съм сменял тефтера. И уж хората от моя кръг и моята професия не се разпръснаха по света, както направиха толкова други, а онемелите телефони се оказват потискащо много. Много от тях замлъкнаха завинаги - майките и бащите се изнизаха към небето. Суеверно оставям тези телефонни номера, повечето от тях невалидни - лъжа се, че така оставям отворена вратата, през която техните абонати ще се върнат.

Тези завръщания наистина се случват, понякога действително, друг път преносно - в хубава или тъжна вест, в разказ на някакъв непознат или просто в интернет. Улавям се, че охотно пиша за тях, може би за да оставя някаква следа за времето, когато раздялата отново се затваря между нас. Понякога самият тукашен живот извиква техните образи, ако не за друго, то поне за да намекне, че никой никога не заминава окончателно и еднократно.

Посрещах много ранен самолет и в пустата чакалня се сражавах с автомата за кафе. Жена и мъж зад мен трополяха с колелцата на багажа си, тя разпери няколко едри банкноти пред лицето ми, а мъжът се включи на български и помоли за дребни. Баритонът му ме друсна, познавах този глас. Обърнах се: Страхил стоеше с черни очила, насочени в пространството. Все така изправен като гвардеец и вече не блондин, а просто белокос. "Страхо - рекох, - извади късмет, ще те черпя кафе..."

Щяха да чакат да съмне и тогава да търсят превоз за Плевен. Макар че, засмя се Страхил, за него разлика мръкнало ли е, или ден, няма. Лицето му бе грубо изгорено и грубо зараснало, ръцете му бяха кафяви и сгърчени, част от пръстите нямаха нокти. Насилвах се да се усмихвам, после осъзнах, че той не ме вижда и се отпуснах. Ако не беше спътничката му, щях да затворя очи. Гласът му връщаше Страхил от миналото, такъв глас не бях срещнал повече в живота.

Беше брат на хубавата Елеонора, много русокос и много синеок -



такива мъже в онова поколение бяха рядкост



Едно тъмно, дълбоко и леко виолетово-синьо, по което въздишаха сума ти гимназистки, а и немалко учителки, както се говореше в града. Беше ведър и уверен, като човек, на когото всичко му се удава. Обичаше театъра, говорехме понякога за литература, за Димитър Димов и за Стефан Цвайг. Харесваше Цвайг, имаше стари издания вкъщи. Не пропускаше неделните концерти на симфоничния оркестър, през лятото минаваше под вода ширината на плувния басейн в Кайлъка. Не забелязваше, че събира погледите и живееше някак необезпокояван от това, че беше в много отношения единствен.

Тогава още го нямаше днешното двусмислено отношение към блондинките, а и "блондин" не е мъжки род от "блондинка". В години, през които се смяташе, че всеки сам държи бъдещето в ръцете си, той изглеждаше човек с безспорни заложби и отлична житейска перспектива. Но с неговото бъдеще не стана точно така. Съществуваше тогава едно правило в държавата, което днес едва се помни, а безброй съвременници не са и чували за него. За да кандидатстваш за висше образование, трябваше да представиш бележка за благонадеждност от общината. Точно такава бележка на Страхил не му дадоха - имали национализирани имоти. Баща му беше притежавал магазин за платове и него именно бяха национализирали. Позволяваше му се нещо извън висшето и той записа зъботехника. Тази специалност бе убежище на не един и двама от онези, които не получаваха разрешението. По тази причина зъботехник в живота бе приятелят ми от Русе Йордан де Мео, човек, чиито увлечения и заложби изцяло бяха в изкуството.

В София се срещахме често, Страхо киснеше в театрите, свързах го с Гена и тя му купуваше в консерваторията билети за опера с намаление. По онова време източногерманското правителството изпращаше в София студентите по медицина да завършат последните курсове. Лекарите от ГДР масово бягали "оттатък" и властта се надяваше тук да придобият по-правилни възгледи за социалистическия начин на живот. Едно Елзе от тези студентки се омагьоса от сините очи на нашия Страхо и го отведе в Германия. Загубихме се. Друг приятел, Миро, който свиреше из провинциалните оркестри на ГДР, като си идваше във ваканция, редовно ми носеше поздрави от него. После Стената падна и самият Миро потъна някъде.

Сега Страхил се капеше с кафе на софийското летище и разказваше за себе си. С Елзето се разделили сравнително рано, но животът му потръгнал. И преди, и след падането на Стената се чувствал сигурен и полезен. Преди няколко години, на пуст нощен път измъкнал ранени от катастрофирала кола и когато се върнал с пожарогасител, резервоарът избухнал. Така го постигнало онова, което сега виждам с очите си. Болници, адаптации, социални грижи.



Никаква надежда и за двете очи



Имал проблем с упойките и лекарите се отказали от пластичните операции. (Все му е едно, отбеляза, и без това не ползва огледало.) Радва се на уважение заради онова, което направил. Вестниците писали, една телевизия заснела филм: "Българин имигрант спасява бежанци" - хората в онази кола били кюрдски бежанци. "Държат на разликата - каза, - аз съм имигрант, а те са бежанци" - скучно, но точно. В Германия какъвто влезеш, такъв си оставаш до края.

Сега искал да отиде да "погледне" града на детството. За кратко - никой от семейството вече не е там. И, казват, така се е променил Плевен, че няма да го познае. (Да не говорим, че и Плевен едва ли ще го познае - отдавна не е блондин, нито пък синеок.) Засмя се: "Само аз ще "виждам" онова, което всички вече са забравили. Но дължа му го, все пак, на родния град." От социалните служби му дали асистентка за пътуването. Ще й покаже бащиния край...

Кацна самолетът, който посрещах. Почаках, докато Страхо и асистентката се настаниха в таксито. "Добре, че се видяхме - каза той, - не бях се надявал." Оттогава понякога получавам известия - когато при него намине някой, който да ми драсне няколко реда на български. Добре бил и... "все същото". Защо днес се сетих за тази среща ли? Защото сега избухна кавгата за това кой е имигрант и кой бежанец. Щяха да си издерат очите в една телевизия. А ето, че в Германия не ги бъркат. Но тя затова е и Германия...