На 10 октомври 2013 г. уважаваният от мен вестник "Сега" публикува статията "Може ли България да затвори границата си за бежанците?" на Антон Гицов, обявен под линия като дългогодишен дипломат с внушението, че същият е експерт по въпросите, засегнати в написания от него материал.

За съжаление, статията е пълна с юридически неточности и фактически грешки, които показват не само беглото запознаване на автора с тази материя за целите на статията, но при произволно и неточно използване на несвързани цитати от различни международни разпоредби с очевидното желание да се придаде достоверност и тежест на една превратна, незаконосъобразна, недипломатична и определено нехуманна теза.

Преди всичко, принципите на убежището са уредени в нашия собствен, български и основен закон - Конституцията. Член 27, алинея 2 от Конституцията гласи, че: "Република България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи." Предоставянето на убежище съществува от възстановяването на българската държавност след Освобождението, тъй като дори в първия български основен закон, Търновската конституция от 1879 г., е записано в член 61, алинея 2: "Вceкoй poбъ oт кaкъвтo пoлъ, вepa и нapoднocтъ дa бъдe, cвoбoдeнъ cтaвa, щoм cтъпи нa бългapcкa тepитopия."

Сегашната ни Конституция в член 27, алинея 3 указва, че условията и редът за даване на убежище се уреждат със закон. Този закон е Законът за убежището и бежанците. Съгласно чл.1 от него особената закрила, която Република България предоставя на чужденци по този закон, включва убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут и временна закрила. Така, със закона се въвежда родовият термин "особена закрила". Чрез него убежището, прогласено в член 27, алинея 2 от Конституцията се подразделя съобразно органа, който го предоставя, съответно - убежище, предоставяно от президента по реда на чл.98, т.10 от Конституцията (чл.7 ЗУБ); статут на бежанец и хуманитарен статут, предоставяни от административния орган Държавна агенция за бежанците (чл.8 и 9 ЗУБ); и временна закрила, предоставяна с акт на Министерския съвет (чл.11 от ЗУБ). Това подразделяне на видовете закрила, освен според компетентния орган се определя също така и от основанието за предоставяне на съответната форма на особена закрила. Така, убежището предоставяно от президента се преценява съобразно основанията, определени в самата хипотеза на нормата на чл.27, ал.2 от Конституцията. Статутът на бежанец се предоставя на основанията по чл.8 от Закона за убежището и бежанците, който въвежда във вътрешното ни законодателство поетото от България международно задължение за признаване и предоставяне на закрила на бежанци съобразно подписаната и ратифицирана от държавата ни Женевска конвенция за статута на бежанците на ООН от 1951 г. и Нюйоркският протокол от 1967 г. към нея, които съгласно член 5, алинея 4 от Конституцията имат предимство пред всички норми на вътрешното право, които им противоречат. Хуманитарният статут се предоставя на основанията по чл.9 от ЗУБ и представлява изпълнение на поетите от държавата задължения по чл.2 и чл.3 от Европейската конвенция за правата на човека. Временната закрила се предоставя по чл.11 от ЗУБ и на основанията за предоставяне на хуманитарен статут с единствената разлика, че се прилага на групов принцип в случай на масово навлизане на чужденци, търсещи закрила.

Ето защо, макар закрилата на бежанците в България да е основана на международните й задължения,



тя намира своята опора преди всичко в Конституцията,



определяща основните принципи, на които следва да се изграждат българската държава и общество.

Статутът на бежанец по Женевската конвенция е уреден през 1951 г. като отглас от събитията от Втората световна война. Светът обаче не е станал по-сигурно място и затова с Нюйоркския протокол от 1967 г. се разширява приложното поле на конвенцията по времеви и географски признак, давайки възможност да се признават като бежанци хора не само от Европа, а от целия свят, както и за събития, случили се и след 1951 г. Нюйоркският протокол от 1967 г. към конвенцията не се занимава с въпросите на хуманитарния статут. Този статут се урежда в закона и е основан на изпълнението на друго международно задължение, поето от България с подписването на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, и по-специално, на членове 2 и 3 от нея, които защитават правото на живот и свободата от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне. Именно заради това, член 9 от Закона за убежището и бежанците разпорежда, че хуманитарен статут се предоставя на хора принудени да напуснат държавата си по произход, тъй като са изложени на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко или унизително отнасяне или наказание, или поради тежки и лични заплахи срещу живота или личността им като граждански лица поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Последната част от разпоредбата е кратко, но точно обобщение на сегашната ситуация в Сирия.

В този смисъл европейските директиви в областта на убежището не създават задължения за държавите-членки по предоставяне на убежище. Тези задължения европейските държави имат далеч преди създаването на Европейската общност, респективно Европейския съюз, по силата и



вследствие ратификацията на Женевската конвенция от 1951 г.,



която в повечето държави от ЕС се прилага от 50 години насам и спрямо стотици хиляди бежанци. Директивите създават единствено общи минимални стандарти в областта на убежището, които да се предоставят в ЕС за хората, които търсят или получават закрила на общностната територия. Поради това Директива 2004/83/ЕО не създава никакви нови законови дефиниции за това кой е бежанец и кой не е, а единствено преповтаря съответните текстове на Женевската конвенция и ЕКПЧОС, обстоятелство, което би следвало да е известно на всеки специалист в тази област. Впрочем, Директива 2004/83/ЕО бе изменена миналата година с приемането на Директива 2011/95/ЕС и ако трябва да се цитират някакви европейски разпоредби относно дефинициите за бежанец, това е меродавният техен източник.

Що се отнася до Директива 2008/115/ЕО, или, т.нар. Директива за връщането, тя не засяга под никаква форма чужденците, търсещи или получили закрила. Тази директива урежда правилата и условията за принудително връщане на имигрантите с нередовен статут и не може да бъде прилагана по отношение на хора, търсещи или получили закрила най-малкото, поради текстовете на §8 от нейния преабмюл или на член 67, ал.1 и 2 от Закона за убежището и бежанците, които забраняват изпълнението на всякакви принудителни мерки по връщане, докато не се изясни въпросът с влязло в сила решение на компетентен държавен орган дали лицето, кандидат за убежище и закрила, има право да я получи или не.

И последно - редно е да се прави



разлика между депортиране, експулсиране и екстрадиране



Тези понятия се използват нашироко като тъждествени, което е не само неправилно, но и незаконосъобразно. Депортирането, или както е уредено в член 41 от Закона за чужденците в Република България - "принудително отвеждане до границата" се прилага като мярка за принудително връщане по отношение на чужденци, които пребивават с нерегламентиран статут в страната или които са изгубили правото си на пребиваване. Бежанците не са такива; техният статут е законен от момента, в който заявят молбата си за закрила - на границата или пред друг орган на власт. Така че тази мярка по депортиране не може да бъде изпълнявана по отношение на бежанците, търсещи или получили закрила по причините, обяснени по-горе. Експулсирането пък е мярка по отвеждане от страната на чужденци, които са били обявени за опасност за националната сигурност с решение на Държавната агенция "Национална сигурност", тоест, то не се прилага като имиграционна мярка, а като мярка за защита на националната сигурност и няма нищо общо с упражняването на административния контрол по пребиваване на чужденците в България; още по-малко с бежанците и производствата по тяхното признаване. А екстрадирането е процедура по предаване от една държава на друга на лице, срещу което е образувано наказателно производство в другата държава, издирва се за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода или на което е наложена мярка, изискваща задържане. Объркването на понятията води не само до терминологичен хаос, но и до размиване и смесване на отговорностите и компетенциите на различните държавни органи и институции, с което те сами се справят съвсем успешно и без да им е необходимо подпомагане от страна на пресата, медиите или пишещите експерти.

В обобщение, предоставянето на убежище на хора, преследвани заради своите убеждения или които бягат да спасят живота на децата си от война, не е някаква прищявка, следване на европейска мода, нито влияние от страна на чужди злонамерени сили, световното еврейство или пъклен план на Сорос за дестабилизация на България, с които някои по-плитки умове се опитват да обясняват провала си като политици и да оправдават пълната некомпетентост и корумпираност на управляващата класа.

Не може да не направи впечатление и упоритата постъпателност, с която от всякакви посоки се прокарва становището, че



20 000 бежанци на фона на 7 милиона българи



ще съсипят и разорят държавата. Сякаш тя вече не е съсипана, за което едва ли можем да обвиним точно бежанците, но което прекрасно служи за отклоняване на вниманието от други, далеч по-належащи проблеми на настоящия ни хал като некомпетентността, корупцията, срастването на властта с ненаименовани икономически групировки и обогатяването на избрано олигархично малцинство за сметка на мнозинството от обикновените, облъскани от живота български граждани.

Предоставянето на убежище на хората, които бягат от ужасите на гражданската война в Сирия, не е проблемът на тази държава. Убежището е висш акт на хуманизъм и желание да закриляш по-онеправданите. Стремеж, от който са водени преди повече от век основателите на Третата българска държава, когато са полагали темелите на съвременната българска държавност. Съзнавам, че днес този стремеж е трудно да поддържа пред широката общественост предвид настоящото състояние на държавността в България, която константно се отличава с пълно пренебрежение към правата и нуждите дори на нас - нейните собствени граждани.

И въпреки това кризата на държавност и духовност, в която обществото ни е изпаднало, не може и не бива да служи за оправдание на пренебрегването на някои изначални, прости и императивни принципи на хуманността и човечността като задължението да помогнеш на човек в беда, независимо от неговия етнос, религия, език, облекло или цвят на кожата. Иначе присъдата няма да е само към българската държава и нейните управници. Присъдата ще е спрямо всички нас, българите, за това доколко в това зло време сме съумели да останем нормални хора.