В един мрачен следобед миналата зима хванах маршрутката за Нов български университет и се озовах пред намиращия се наблизо интеграционен център на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). Охраната ме намери в списъка, даде ми пропуск и ме въведе в малка стая, пълна с шумни деца. Освен мен имаше още двама доброволци, които не можеха да ми обърнат много внимание. "Заеми се с някое от по-малките", казаха.

Погледът ми срещна този на чернооко мъниче, току-що пристигнало, както разбрах по-късно. Без думи се разбрахме и седнахме на единствения свободен чин. Учихме числата в продължение на час и половина, когато бяхме прекъснати от напорист малчуган и приятелите му, за да играем на карти. С удоволствие установих, че малкият ми ученик бе научил числата, докато раздавах картите.

Така протече първият ден от доброволчеството ми в неправителствената организация Си Ви Ес. През 2010 г. Си Ви Ес -България започва в Интеграционния център за бежанци в столичния кв. "Овча купел". През 2011 г. проектът се разраства, като на всеки три месеца Си Ви Ес -България в сътрудничество с "Каритас"-София и с подкрепата на агенцията за бежанците набират, обучават и организират работата на желаещите да дарят труд в полза на обществото. Досега над 150 души са помагали по този проект на деца и юноши от 5 до 17 г. да се адаптират по-лесно в българското общество. Всеки ден в следобедните часове от 14.00 до 16.00 ч. те работят с децата върху уроците и домашните. Идеята е да се подпомага работата на преподавателя в интеграционния център, като се работи в по-малки групи и индивидуално се набляга на конкретните нужди на всяко дете. Непосредственото общуването на български е от изключително значение за интеграцията на децата и подобряването на тяхното самочувствие.

Впоследствие освен с малчуганите, развих чудесни взаимоотношения и с много от доброволците. Точно те имат какво да споделят за доброволческата дейност в страната, която става все по-популярна, и за работата с бежанците. Хората, с които разговарях, са на различна възраст, с различно образование и професия. Обединява ги това, че са много позитивни и отдадени на дейността си.



Иво Стойнев, 51 г., програмист, бивш физик

Попаднах на този проект случайно през timeheroes.org. Включих се, защото реших, че за децата бежанци е важно да научат езика, за да могат да се интегрират и, може би още по-важно, да разберат, че дори на едно ново, чуждо място има приятели (бях прочел наскоро Илия Троянов "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде"). Така си го представях в началото, сега го знам със сигурност. Занимавам се от началото на 2012 г. Уж беше за 3 месеца. Работя с децата в "Овча купел" всеки четвъртък следобед. Също отделям време за любимия си проект за библиотека на "SOS Детски селища": https://www.facebook.com/sos.library.bg.

Искам хората да осъзнаят, че човещината струва повече от хляба - както за тези, които дават, така и за другите, които получават. Че като кажеш на едно дете в беда: "Нямам за моите деца, как да ти дам на теб?", всъщност нямаш не хляб или пари, а човечност.

Най-любимата ми случка е: след един дълъг и леко скучен урок на никого вече не му се учеше и докато се чудех с какво да ги занимавам още 15 минути, Лира, Рихан и Зейнеп казаха: "Искаш ли да ти изпеем нещо?" Мислех, че ще е някаква тяхна кюрдска песничка, а те изпяха "Лаленце се люлее". Никой не може да ти плати за положения труд толкова скъпо! Иначе непрекъснато има разни мили моменти, например някой да дойде с джобове, пълни с ужасно зелени ябълки, и да те почерпи с усмивка.



Дениза Георгиева, 29 г., сътрудник по интеграцията във Върховния комисариат за бежанците на ООН, докторант по организационна психология

Приех доброволческата дейност за бежанците като мисия. Още през 2008 г. се сблъсках с бежанска история, небезизвестният Джавед Мури се беше самозапалил тогава в Бусманци. После беше поканен на Световния ден на бежанеца и останахме безмълвни от неговите разкази. Това предизвика моето емоционално въвличане в тази проблематика, започнах да се интересувам усилено и да споря с ксенофобията. След това заминах за Германия и когато се върнах, получих съобщение за началото на доброволчески проект за работа с деца, нещо, което винаги съм искала да правя. От една искра вече три години правим този проект. Последните три месеца замествам във Върховния комисариат по бежанците и работя с тях на по-институционално ниво.

Голямата ми болка по отношение на българите е, че винаги сме били нетолерантни към чужденците. Нямаме културна чувствителност, особено към бежанци. Бих искала да кажа, предвид медийната манипулация - тези хора са тук и това е реалността, скоро няма да си тръгнат и ще продължат да идват, защото бягат от война. Няма как да ги избегнем и няма как да ги върнем. Нека помислим как да комуникираме с тях. Можем да сметнем, че те могат да допринесат за нас, да раздвижат пазара на труда, някои от тях са образовани, могат да бъдат работна ръка, могат да се влеят в българската икономика, да бъдат използвани като нещо положително, могат да раздвижат динамиката на социалното пространство.

Любимата ми случка е, когато работих с няколко момчета от Сомалия и Ирак. Мислех, че не постигам никакъв резултат. Един път ги изкарах на дъската да спрягат глагол и който го спрегне, получаваше звездичка. Тримата го спрегнаха без грешка. Бях много щастлива. После започнаха да пишат и да говорят.



Емилия Братанова, 27 г., консултант в НПО по бежански въпроси, магистратура по социални науки

Желанието ми за работа с бежанци дойде преди идеята да участвам в доброволчески инициативи. Тъкмо бях завършила висшето си образование и търсех възможност да прилагам знанията си. След това нещата много се промениха. Така се запалих по самото доброволчество и по проекта за работа с бежанци, че първо, не мога да спра, защото за мен е много смислен и важен, и второ, вече винаги, когато чуя, че се търсят доброволци, веднага искам да се включа. Пристрастих се.

Участвам в проекта за обучение на деца бежанци по български език вече трета година. Успявам да съчетая доброволческата ми работа с много странични неща и на практика се получава така, че доброволчеството ми е най-дългосрочната "работа" до момента. Това е много показателно за ролята и важността му в живота ми. От септември официално работя в "Културна фондация А25", където разработвам заедно с колеги програма за културна ориентация на бежанци и търсещи закрила лица, която ще се проведе в следващите девет месеца. Дейностите, които ще се реализират, включват посещение на музеи, театри, обиколка на София, фотоизложба, разговори за българските порядки, отношенията между хората и всякаква друга информация, която ще им помогне по-лесно да се ориентират в заобикалящата ги среда.

Иска ми се хората да не съдят бежанците на базата на това, което слушат в кварталния магазин или по новините, защото образът им в медиите не прави чест на журналистическата етика. Разнасят се всякакви слухове, които се приемат безрезервно. Нека чуем човешките истории зад числата и видим лицата сред масите. Познавам много бежанци, които са прекрасни хора и които могат да ни научат на много интересни неща. Защо да не им дадем шанс да изградят нов живот в България? Много от тях мечтаят за това, а ние освен всичко друго, можем да намерим верни приятели в тяхно лице.

Любимите ми истории са много, но една от тези, които са се запечатали в съзнанието ми, е моята работа с едно палаво момче, с което малко хора искаха да работят. Аз обаче намерих път към неговото внимание със списание National Geographic, чийто специален брой беше посветен на България. Показах му много снимки на различни културни и исторически обекти. Освен с ярките си цветове, те го привлякоха и със своята красота и магичност. Посочи ми въздушна снимка на Несебър и попита къде се намира. Обясних му, че е на българското Черноморие, а той ме погледна с недоверие. Да, потвърдих аз, този град се намира в България. Не ми повярва. Каза, че в България няма толкова красиви места. Нищо чудно, ако е виждал само четирите стени на центъра за настаняване, където живееше. Разказвах му още и още, а най-накрая ми каза, че на другия ден има рожден ден и ме попита кога ще дойда пак.



Мира Попова, 23 г., връзки с обществеността в НПО, специалност масови комуникации

Започнах да доброволствам по-последователно през 2008 г., защото имах желание, време и нужда да правя нещо допълнително освен следването в университета и работата. А конкретно темата за бежанците ме привлече, защото видяхме сериозна липса в този област. В българското общество не се разпознаваха проблемите на бежанците и техните деца в процеса на интеграцията им в България. През 2010 г. започнахме проект за подпомагане на децата на бежанци и търсещи закрила в ученето на техните уроци, усвояването на българския език и социализацията им в обществото. Проектът стартира като малка инициатива със 7 доброволци, а моята роля беше да координирам тяхната работа и да комуникирам с интеграционния център към агенцията за бежанци. В края на 2011 г. доброволческата инициатива се разрасна и в нея се включиха силно мотивирани и активни хора. Споделих моя досегашен опит и оставих координацията на доброволците в техните ръце. Естествено, все още следя отблизо какво се случва с проекта и съм насреща, когато се налага. В лицето на събитията от последната половин година все още се включвам в други инициативи за подпомагане на бежанците в България, освен в дейностите с децата, като отделям колкото време мога.

Най-много бих искала да променя поставянето на бежанците в някакви рамки и стереотипи. Не ми допада, когато ги наричат терористи или престъпници, нито одобрявам другата крайност, когато хората ги приемат със съжаление и ги определят за последни страдалци. Хората, които бягат от своята страна по политически причини или военен конфликт, са хора като нас - нито повече, нито по-малко. След осигуряването на първите им нужди - храна, вода, подслон, здравни грижи, дрехи, топлина, те имат нужда от уважение и човечност.

За кратко време работих с две братчета, наскоро пристигнали от Сомалия. В тези първи месеци българският език и ученето му бяха голямо предизвикателство и за тях, и за мен. Бях много щастлива, когато няколко месеца по-късно и след упорита работа с другите доброволци тези две момчета говореха прекрасен български и общуваха свободно! Подобни истории можем да споделим много и това е моментът, когато разбираш, че с общи усилия може да се постигне всичко.



Катерина Стоянова, 30 г., ръководител по продажби и услуги, специалност международни отношения

Причините да се захвана с доброволческа дейност в сферата на бежанците са много. Завършила съм международни отношения и на теория бях запозната с международните регулации и политическата страна на въпроса с бежанците по света. Но статистиките са само числа, исках да ги облека с лични впечатления. По-късно разбрах, че мога да помогна с идеи, организаторски хъс и привличане на други хора за каузата. Доброволчеството, с което се занимавам, подава на бежанците ръка, която им помага са се изправят, да придобият самочувствие, да се почувстват пълноценни и сред свои.

През 2008 г. си търсех в интернет някаква програма за лятото, да прекарам отпуската си по различен начин и да съм полезна на някого. Така попаднах на летен доброволчески лагер в Полша (Линин) за работа с чеченски бежанци. Отидох в офиса на Си Ви Ес - България, записах се за участие и така започна моята доброволческа "кариера". От 2011 г. съм координатор на доброволчески проект на Си Ви Ес - България и "Каритас" - София за работа с бежанци в интеграционния център към ДАБ. Председател съм на УС на Си Ви Ес - България, координатор в работна група за балкански проекти САВА, член на работна група за Сирия - доброволческата ми работа е свързана с организиране и координиране, нещата, с които се занимавам, и по принцип. Отделно съм обучител на национални и международни обучения. Преди няколко дни се върнах от работно пътуване в Йордания, където участвах в двуседмично изследване на въпроса за сирийските бежанци в Йордания и организациите, които се занимават с техните въпроси:http://pathfinders.no-more-war.net/ .

Бих искала да накарам хората да се замислят, че в един момент (без ни най-малко да са очаквали) могат да се окажат в същото положение. В днешния динамичен свят никой не е застрахован от подобна съдба и това, което чисто по човешки трябва да направим, е да проявим разбиране. Ксенофобията и омразата трябва да бъдат заместени с разбиране и човечност. Такива, каквито бихме искали някой да прояви към нас. Ще е хубаво хората да проверяват информацията, която изтича по медиите, за да не оформят мнението си, продиктувано от неверни данни, извадени от контекст събития, некомпетентни изказвания на псевдополитици.

Любимата ми случка се повтаря всеки ден, когато две детски ръце ме прегръщат и осмислят деня ми.



Стойчо Китаев, 22 г., завършва бакалавърска степен по арабистика

Започнах да се занимавам с доброволческа дейност в сферата на бежанците, понеже двете дойдоха в комплект. Вече имах опит в преподаването на деца, а и владея приличен арабски. Затова си казах, че имам какво да дам на проекта и кандидатствах за интервю. Започнах в средата на ноември 2011 г. Оттогава насам имах възможност да работя с бежанци в няколко други държави.

Бих искал да изчезнат двете крайни нагласи, които владеят общественото мнение. Първата е демонизирането на бежанците, които пресичат границата, като терористи, ислямисти или въшливи камилари, носещи сума зарази. Тези твърдения дори не заслужават коментар, понеже са обидно грешни и ксенофобски. Втората, която е не по-малко подвеждаща - идеализирането, че всички бежанци са хора, преживели непоправими лични трагедии, които не притежават нищо освен ризата на гърба си. При все преживените трудности, били те психически или физически, бежанците си остават хора и като такива, имат както положителни, така и отрицателни качества. Сред тях може да намерите както образовани, така и неграмотни. Както честни, така и пресметливи. Както чистоплътни, така и откровени мърлячи. Изобщо без значение с какви епитети предпочетем да дефинираме категориите "добри" и "лоши" хора, сред бежанците винаги ще открием и от двата вида, понеже те са същите училищни преподаватели, продавачи на обувки, крадци, чиновници и крадливи таксиметрови шофьори, които ще откриете в Сирия, България, Франция и която и да е друга страна по света.

Любимата ми случка е отпреди година. Две момчета се сбиха в двора на интеграционния център. След като ги разтървах, майката на онова, което беше започнало боя, дойде и ми се скара защо не съм го набил.

------------------------



А ето и моята любима случка: По някаква причина много от децата не дойдоха този следобед. Към края на урока ни в стаята бяхме останали само аз и Хамза. Учихме "Аз съм българче", а след това гледахме "Том и Джери" на телефона ми и играхме на карти "Уно". Сега, ако вестникът беше пред него, щеше да прочете тази история. Защото си свършихме работата с българския.