Безспорно банките имат сериозна вина за световната криза, предизвикала нова Велика депресия. Също и финансовите посредници от всеки вид: брокери, реалтори, еквитери. Каква е вината им? Накратко: необуздана лакомия и стратегическо късогледство - същата като вината на крава, пусната в блок с люцерна. От всяка криза трябва да се правят изводи и да се вземат мерки, за да не се повтори. Затова водещите страни приеха и продължават с нови сериозни промени в регулацията на финансовия сектор. Още през 2010 г., докато бушуваше кризата, бе набързо пенсиониран стандартът за капиталова адекватност на банките Базел II - едва няколко години след като бе въведен, той бе заменен от далеч по-твърдия, по-рестриктивен и антииновативен Базел III. ЕС сключи пакт за финансова стабилност, говори за банков съюз. Това са дълбоки промени, истинска



реформация на финансовия сектор



Няма страна в света, която да не е предприела цял пакет от мерки в две посоки - за стабилизиране и рекапитализиране, но и за обуздаване на потенциалната лакомия на банките. Но забележете - никъде не дадоха воля на популизма "да накажат виновните" и да отмъстят на банките. Естествено, та кой стопанин пребива преялата с люцерна крава? Напротив, стотици милиарди от държавните бюджети бяха платени за подкрепа на разклатените от кризата трезори. В цяла Европа почистиха банките от "токсични активи", за да не тежат, ги отделиха в "банки-болници", т.е. национализираха загубите, за да може кредитният сектор да прескочи трапа на кризата. Трилиони долари, евро и йени изсипаха централните банки на САЩ, еврозоната и Япония, за да поддържат ликвидност в банките и да облекчат предлагането на кредит. Знаят, че още по-разрушителен от кризисния спад е кредитният шок, рязкото свиване или поскъпване на кредита действа върху скованото в депресия стопанство като детонатор, пъхнат в буре с барут - резултатът е взрив от банкрути и вълна от верижни фалити.



България единствена в ЕС не даде нито лев



за подкрепа на банките, макар че у нас приложихме в пълен обем всички ограничаващи и обременяващи финансовите институции мерки, предписани от европейските пактове и директиви. При това на банките в България бе наложен по-висок минимум за капиталова адекватност от изисквания в еврозоната, макар че те за разлика от конкурентите им в еврозоната не се къпят в златния дъжд на "количествените облекчения" (парите, напомпани от ЕЦБ за рефинансиране на банките). Така банките у нас бяха оставени да поемат сами целия удар на кризата, да теглят сами в депресията.

Фискалната политика нанесе загуби за цялата икономика на България. Ако бяха получили дори минимална подкрепа от държавата, банките и фирмите щяха да преодолеят много по-леко и по-бързо депресията, вече щяха да растат продуктът, заетите и приходите в хазната. (Най-малкото, което държавата можеше да направи, бе да поеме поне частични гаранции по необслужваните кредити. Не би.) От депресия се излиза с кредитна експанзия. Едва ли има финансист или историк да оспори това. След време ще изчисляваме кой и колко е загубил, какво е могло и трябвало да се направи от 2009 г. насам. Сега е важно



да избегнем поредните грешки,



които ще донесат нови загуби. Опасявам се, че сме на прага на тежък законодателен гаф, тласкан от популисткия порив "да защитим кредитополучателя" от "банковия произвол". Дума да няма, законодателят е длъжен да защити всекиго от произвол, особено по-слабия икономически. Няма съмнение, че (отдавна) се налагат промени в законовата уредба на кредита. Убеден съм, че трябва да се отнеме правото на кредитните институции да си измислят как се смята базата на плаващите лихви; лихвата трябва да е договорена така, че във всеки момент кредитополучателят да може сам да изчисли колко дължи, резултатът да не зависи от волята на кредитора. Кредитополучателят не бива да се закрепостява към кредитора чрез непосилни глоби (такси) за предсрочно погасяване. Има още десетки, по-малко познати, належащи и нужни промени в закона. Но покрай тях пробутват изменения, които са неприкрит



пладнешки обир на банките,



например като се прехвърлят върху тях загуби, понесени от кредитополучателите в кризата. Ако е загрижена за онези, които губят имуществото си при принудително изпълнение в условията на депресия, когато обезпеченията се продават на безценица, държавата може да гарантира и да разсрочи вземанията, вместо да стовари загубата върху банките с новоизмисленото правило кредити да се събират до размера на обезпеченията. Още по-опасен е напънът на едно агресивно адвокатско лоби банките да бъдат лишени от правото на предварително изпълнение (преди да приключат съдебните спорове между кредитор и длъжник). Това ще отприщи лавина от дела, няма да остане вземане неоспорено, адвокатурата ще получи поне 100-150 млн. лева годишно допълнителен доход. А е просто да се балансира тази обективно нужна привилегия на банките - законът може да каже: ако вземане на банка бъде оспорено и съдът реши, че банката е събрала от длъжника повече, отколкото е имала право, връща надвзетото в троен размер. Същото трябва да важи за всички, които ползват тази привилегия. Всяка норма на закона трябва да издържи

елементарен тест за разумност: който предлага новости в закона, да посочи поне една страна в ЕС, където предлаганото действа. Всякакви революционни решения, които не са прилагани никъде досега, по-вероятно са неразумни, отколкото нови достижения на мъдростта.