Някой ми изпрати колаж с нещо като джудженца, седнали на гърненца. Джудженцата имаха ликовете на досегашните министър-председатели на България след края на тоталитарния модел през 1989-а. Сещате се кои - Андрей Луканов, Любен Беров, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев, Бойко Борисов, та чак до днешния г-н Орешарски. Смисълът на колажчето беше, че всички те са се наакали - всеки бе извърнал гузен лик към публиката. Колажът бе смешен, отдолу гъмжеше от ентусиазирани коментари - колко е вярно, колко бие в десятката, как сме могли да го допуснем, къде сме гледали и прочее... Плюс призиви за нов поход, за "голяма метла", каквото и да значи това; за "голямо дърпане на водата" и т.н. призиви, също харесвани от всички.

Мернах две плахи малки забележки между Ниагарата от ненавист към политическите ни водачи. Едната забележка беше в полза на Жан Виденов, другата - в полза на Иван Костов. Че не били всъщност



чак толкова посрани



като другите, а нещо искали да направят в началото, обаче... Ала и тези леки пристрастия бяха хором удавени в подигравателни коментари по-сетне.

Мисля, че като цяло този колаж ведно с коментарите изразява днешното отношение изобщо към сферата "политика" на масовия наш сънародник. На мен, за собствено мое учудване, не ми хареса. Без да съм принадлежал никога към т.нар. "политическа класа", колажът ме уязви. И раздразни. Опитах се да проумея защо. Ето какво открих.

Първо ме се видя като нелепа обреченост леснотата за продължаване на редичката. Джудженцата можем много удобно и веднага да допълваме на следващите и по-следващите избори с новите джудженца министър-председатели. И те наакани до уши, и те обект на остракизъм и подигравки. Само че ако е толкова лесно и сме съгласни с това, помислих, то не е ли безсмислен целият избирателен процес? Не е ли той карикатура не толкова на джудженцата върху гърненцата, колкото на нас, които ги избираме? Ако ние с патологична монотонност сме осъдени да избираме за лидери само посрани джудженца, това не значи ли, че освен посрани джудженца тук нищо друго никога не се е въдило? Че ние през последните пет-шест века сме имали правото да си избираме свободно политическа система и особено политически лидери едва някакви 60-70 години! Тази възможност отпадна миналия век не на 9 септември 1944-а, а още през 1934 г., ако някои са забравили. Каква глупост излиза тогава - когато не зависи от нас, то политическият избор е непререкаем. Когато е наш, неизбежно мирише, така ли?

Нека кажа и второто. Редичката с насраните джудженца почва с тези, дошли след продължилото десетилетия еднолично управление на Тодор Живков. Също е парадоксално, че почва тогава. Ако другарят Живков не беше покойник, можех да помисля, че тъкмо той рисува такива карикатури, за да покаже каква одрискана детска градина е българската политика без него.

Сигурен съм, че не това послание е имал предвид същинският автор на колажа. Сигурен съм, че той не се е замислял над тази нелепост - да турим нещо като знак на равенство между свободата и кенефа. Казвам "свобода", защото официалната ни история сега твърди, че през 1989-а е дошла свободата. Това по отношение на източните страни твърди всъщност целият демократичен свят. Тогава какво е свобода, смея да запитам, следвайки общата интерпретация на гореописаната картинка? Голяма редичка пълни цукала? Гузни инфантилни физиономии на всичките ни лидери без изключение? Политическа диария като норма в детските ясли България?

Мнозина ще кажат - баш така е. Аз не го приемам. Нищо не носи този апотеоз на политическия нихилизъм. Щом е безсмислен избирателният процес, то е безсмислена и демокрацията. Ерго излиза, че тук никой никога пет пари не е давал за нея. Сякаш демокрацията е някакъв нов камуфлаж, който навличаш, за да не те пратят в ъгъла, а работата е все постарому - ти и твоите да сте до кацата.

Ще ви кажа нещо, в което съм убеден - ако нямаш вяра в демокрацията и не ти е ценност,



ще я загубиш рано или късно



И ще си останеш с голия морал. Забележете, че дотук не употребих нито веднъж думата "морал", така любима на протестиращите. Щото с тях спорът ми е такъв:

- Ние искаме повече морал - казват те.

- Но моралът да не е казан с манастирска курбан-чорба, да гребне дядо поп и да ви сипе? - питам аз.

- Ти не ни разбра: моралът е оставка - казват те.

- Аа, разбрах: искате политика, а й туряте псевдоним "морал" - кимам. - Не ви харесва сегашното джудженце, искате друго - по-познато или с честни сини очи.

- Пак не ни разбра - искаме честност за всички - казват ми те.

- А кой и как ще я мери тази честност, моля? - питам аз.

- Как кой - младите, умните, честните ще я мерят. Ние тоест.

- За това ще трябва първо нов закон - размишлявам на глас. - Да се броят изборните гласове по друг начин просто. Примерно - един глас на честен, млад и умен = 5 гласа. Един глас на честен, млад, умен и студент = 10 гласа. Един глас на човек, който мисли правилно = 1000 гласа. Така ли?

- Посоката ти на мисли е правилна, но опростенческа - подозрително се съгласяват те.

- Моралът обича простотата - дълбая аз. - Затова изниква дилема: някой трябва да решава кои точно са младите, умните и студентите. Особено кои са правилните. Този някой не може да е друг освен някой голям, велик великан...

Тук млъквам. Те също мълчат. Не знам какво мислят. Знам само, че са омерзени от посраните джудженца.

Аз знам обаче как се посира великан. Мерси, не ща.