Въпросът за партийните назначения на "свои хора", които са лоялни към частния интерес, но иначе напълно неподходящи заради вопиющата си некомпетентност, наистина е тревожен. Повече от тревожен дори, защото разгражда обществената тъкан и руши властовия авторитет вече години наред. Само че махленският патос, с който народните избраници разгледаха темата, че дори създадоха и поредната комисия, не ни окуражава да вярваме, че тази порочна практика ще спре. По-скоро създава усещането за управленска безпомощност, за разчистване на партийни сметки и размяна на отмъстителни и реваншистки удари под кръста. Докога с играта на свои и чужди?

Ако се опитаме да разгледаме обективно



картината на българския невървеж,



ще видим следното: вече две десетилетия партийните върхушки създават свои, все по-стесняващи се ядра от хора, групирани около лидерите. Тъкмо тези най-правоверни и дори фанатични партийци, наричани "най-близкото обкръжение", с времето престават да разглеждат властта като служене на обществените интереси и я преобръщат отвън навътре - за да обслужи партийните и най-вече личните интереси. Обкръженията наподобяват крепости, в които е съсредоточен общественият и финансовият ресурс на държавата. Затова и всяко новодошло нашенско управление размахва партийни метли, отстранява и назначава без оглед на експертни качества, възможности, квалификация.



Препирнята в парламента с размяна на грозни обиди,



уличен език и отблъскващо празнодумство не бе нито първата, нито единствената, но поради крайно обострената ситуация в страната тя прозвуча особено цинично. Ако сме що-годе начетени, ни е повече от ясно, че става дума за отколешно "заболяване" на националния ни политически живот. Захарий Стоянов го назовава "зетьошуробаджанакизъм", а Вазов пише по темата вечно актуалната си комедия "Службогонци".

Но отвъд художествената литература можем да си припомним и "здравата" ръка и цензура на Стамболовия режим, оранжевото управление на Стамболийски, крилатата фраза на демократа Ляпчев "со кротце, со благо и со малко лобут", изобщо всички озъбени амбиции на нашите партии и партийци да завземат властта веднъж и завинаги и да я раздадат на свои.



Днес обществото ни спешно се нуждае от нов език,



който да изрази разбирането му за морал и начини на употреба, а не злоупотреба на властта. Недоволно е това общество от теснотията, в която го мислят и изразяват арогантните изявления на Бойко Борисов, перверзните наукоподобни излияния на Местан, апаратната логорея на Мая Манолова, клишираните догми на Михаил Миков, административните нищонеказвания на лидерите на Реформаторския блок...

Обществото има потребност от език на действената, конкретна и прозрачна политика. Несвършващите протести говорят именно за това. А кой е мутра и кой мента - това са въпроси от кръста надолу. Затова да ги оставим на шоумените.