Когато видя човек, изправен срещу могъщ репресивен апарат на тоталитарна или авторитарна власт, който има само съвестта си за оръжие, замълчавам и свалям шапка. Такива хора стават най-често мъченици, доста по-рядко - герои. Когато видя театрални колективи, публицистични пера или други масовки да борят враг, който отдавна е само история, заскучавам. Когато пък тази борба продължава десетилетия със страст и дюдюкане, бягам във вътрешния си свят. Тогава човешкият род не ме стимулира към хуманистични възторзи. Така не ме стимулираше цялата платена пропагандна машина, която преди бореше капитализма с кино, литература, философия, журналистика, образование. Тя го бореше с клишета и идеологически труизми; тъпо, но неуморно. Общо взето, постигна обратния ефект - масово да не й вярваме. Представяхме си т.нар. капитализъм като обетовано общество на хуманността и изобилието, един такъв огромен рай с име Кореком, в който влизаш винаги с пълен джоб, пък вътре те посрещат внимателните ангели на победилата завинаги



богиня майка, наречена Демокрация



Е, днес се оказа, че в много отношения комунистическата пропаганда не била далече от доста истини, поне що се отнася до идеологическия противник, а не до собствените практики. Уви. Това обаче не ме направи скептик към демокрацията - аз съм сред най-убедените й адепти, които познавам. И то защото тя не запушва усти със закон, с арест или бой, а ако прави такива опити, са главно с лоста на парите. Силен лост, разбира се, но не всеобхватен. Все по-чувствителен съм обаче към всички херои, петимни да борят умрели кучета десетилетия след смъртта им. Такива люде са потенциална бъдеща опасност - те не биха реагирали срещу потъпкването на демократичните постижения, примерно срещу подслушването или срещу ограничаването на медийните свободи. Затова са заплаха, особено за такива демокрация като нашата - незряла, с плашещи признаци на имитативност. Такива биха крепили всяко статукво, ако ги устройва лично, дори властта да държи династия от човекоядци троглодити. И напротив - те воюват срещу всяко статукво, ако не ги устройва лично, дори на власт след редовни избори да е триумвират примерно от Мартин Лутър Кинг, Майка Тереза и Иван Рилски. Затова видя ли днес по-възрастни и патетични борци срещу комунизма по конференции и медии, почвам да ги подозирам, че в комунистическото минало на страната ни са били я доносници, я обикновени шубета, я патологични нагаждачи. Я и трите накуп. За зла врага обикновено излизам прав. Те имат склонност да се множат индуктивно. Лютата им враждебност срещу "комунизма" расте право пропорционално на неговата абсолютна фикционалност в съвременността и обратно пропорционално на реакциите им срещу тоталитарната система, на която някога са служили. Иди спори с тях, че днес у нас няма ни една партия с минимален шанс за видимо политическо присъствие, която да е комунистическа - то в Китай дори няма, камо ли тук. Борците срещу комунизма ще възразят категорично. Иди спори с тях, че комунизъм значи еднопартийна система и липса на частна собственост; те ще ти отговорят, че комунисти са всички, които не подкрепят тяхната партия на изборите. Иди спори с тях, че лозунгът на комунизма е "от всички според способностите, всекиму - според потребностите". Те ще те убеждават, че е пълно с комунисти, а най-големи сред тях са магнатът Х и предприемачът Y; първият, защото не скачал през 90-те на "Кой не скача е червен", вторият, защото дядо му през 1923 година бил удавен с шлеп при Лом като червен въстаник.



Наскоро чух един такъв възрастен поборник срещу комунизма



да обяснява как ще настъпи пълната победа над него и тържеството на демокрацията. Лесно било. Само трябвало оставка и нови избори. На въпрос на водещия, че може да се възпроизведе някакво подобно статукво в парламента поборникът отвърна, че тогава немедлено пак оставка и пак избори. Ако отново не станело онова, което той смята за правилно - то пак избори. И така до края на света, тоест докато поборникът не одобри резултата. Не се шегуваше - беше убеден и категоричен. Признавам, че слушах с половин ухо, но подобен подход към обновата на демократичните практики ме накара да включа и другото. Ровнах малко из мрежата и узнах, което подозирах - въпросният възрастен поборник дълги десетилетия прослужил честно на пропагандната машина на тоталитарната власт. Очевидно не му стигало, та служил и като агент на ДС - със съответния псевдоним. Дали с отвращение, дали с гордост - не знам. Не ме и вълнува. Изобщо въпросният престарял патриарх на българския демократичен инженеринг не ми е интересен. Фактът обаче, че тезата му донякъде се покрива с исканията на част от младите и - вярвам - безкористни днешни протестиращи студенти, ми е



обезпокоителен като симптоматика



Те можеха да искат стипендии, можеха да искат собствена политическа тежест, можеха да искат дори избирателен ценз, примерно образователен. Можеха да искат и смяна на системата, а не на олигархията, както на практика искат сега... Можеше равенство и братство да искат - щях да ги разбера. А се оказа, че сякаш поборникът им обобщава щенията. Не ми е дори печално, а скучно.

П.П. Погледнах си заглавието и се сетих защо съм го сложил. Така поборникът нарече сегашния шеф на правителството, загдето не изпълнявал неговите, на поборника ултиматуми.

Може да е имал и за Тодор Живков такива квалификации, но, изглежда, тогава е бил по-въздържан в публичните си изяви, та не съм ги чул.