|
дълбоката безнадеждност на настоящия ноември
Ако трябва с една дума да се обобщят процесите от изминалите години, най-точната е разпадане. Преди 13 години рухна една вече овехтяла идеология заедно със социалните конструкции, които я крепяха. Заедно с идеологията рухна и нейният монолитен държавно-партиен елит. По-точно той се разпадна, разрои се на разнообразни нови елити - повечето с откровено компрадорски черти, защото не се захранват с идеи и ресурс от България, и дейността им не изглежда ангажирана към благополучието на страната. (Попфолк елитът е тъжно изключение.) В паралел с разпадането на елитите се разпадна и общият език. Политиците говорят един език, социолозите и политолозите друг, юристите трети, престъпният свят си шепне нещо на свой език, докато слуша полицейските радио-честоти, а обикновеният човек псува стандартно всички заедно и поотделно.
През изминалите години постепенно се разбра, че всеки произвол може да бъде маскиран зад правна казуистика. За магистратите демокрацията е преди всичко процедура. За дъкоплатците демокрация означава крадците да влизат в затвора. Това са различни езици. Неотдавна задържането на двама крадци в ареста вроятно със съвсем убедителни юридически аргументи беше наречено "правен абсурд". Заради подобни "правни абсурди" от година-две много хора започнаха да минират жилищата и лозята си със самоделни взривни устройства. Изниква въпросът: правото ли е създадено за човека, или човекът е създаден да обслужва правото.
Медиите повече или по-малко успешно опитват да посредничат, да превеждат от един език на друг, с което си докарват общо-взето презрителното отношение на институциите.
Интелигенцията скоро след 10 ноември се разпадна на лява и дясна, с което сама се маргинализира. Това беше изключително вредно и глупаво. Да бъдеш интелектуалец, освен всичко друго означава и леко дистанциран поглед към света. Явно у нас голямата част от хората, наричащи себе си интелектуалци, всъщност са просто интелигенти, а интелигенция в строгия смисъл на думата няма.
Ако преди 10 ноември някой е имал усещането, че
държавата е колективен идиот,
през изминалите 13 години то нито изчезна, нито отслабна. Запази се усещането за държавата като някаква необозрима абстракция, нещо изключително сложно. С държавата не можеш да седнеш на маса и да се разберете по мъжки. В същото време държавата е нещо разчленимо на съставните си части - това са хората, законите, институциите и правилата на общуване и живот. Но щом нещо по веригата е сбъркано, държавата се разпада.
В първите години след 10 ноември във въздуха витаеше някакво очакване, примесено с надежди. После заедно с мутрите и първите бабички в маскировъчни дрехи по софийските улици (раздадоха им ги от някакви помощи за Червения кръст, но не даваха пълни комплекти, за да не помисли някой, че това са специални армейски части) надеждата започа да се топи. Постепенно ентусиазмът спихна и животът на огромната част от хората заприлича на непроизнесена, но влязла в сила присъда.
Изчезна хоризонтът.
Някога имаше някаква идея за България като част от един затворен соцсвят със свое си място в него. Тази идея рухна, а празнотата не беше запълнена пълноценно. България заживя от ден за ден, от избори до избори. Никой не артикулира модерна национална идея, почистена от митове и елейни самоласкаещи слова. Това трябваше да направят елитите, но с тяхната работа се нагърби Йоло Денев.
Най-измамливият мит май се оказа изключителната интелигентност на българите. (Жорж Ганчев често го прилагаше: вие сте българи, и сте много интелигентни. Аз също съм българин! Т.е. и аз съм интелигентен.) Изглежда българската интелигентност е по-скоро хитрост, начин за оцеляване в една общност, съставена от индивиди, които трудно осмислят някакъв общ интерес и трудно се самоорганизират около него.
Те предпочитат да си разменят дупчени билети
в трамвая вместо императивно да поискат от своите елити да определят ясни и приемливи правила на живот. Взирайки се в себе си, българското самосъзнание като правило се люшка между две крайности - "гордост" и "срам". Много по-важно е умението да заредиш със собствен смисъл факта, че си се родил българин. Тогава и люшкането ще изчезне.
Липсващата национална идея лесно беше заместена с две вълшебни думи - ЕС и НАТО. Но като всяко вълшебство и те може да се окажат измамливи и недокрай разгадани привидности. Комунизмът също беше вълшебство. Какво впрочем означава вълшебната дума Европа? Географско място, политическо пространство, висок стандарт на живот, култура, цивилизация, правила на общуване. Но преди да стане всичко това, Европа е била жена с леко поведение. (Старите гърци са го знаели далеч преди ние да се сборим с ЕС заради 3 и 4 блок на АЕЦ.) Да вярваме ли, че днес тя напълно се е откъснала от своята митологична предопределеност?
Европа и НАТО, без ни най-малко да се подценяват като външнополитическа ориентация на България, не могат да заместят липсващия малък български хоризонт. Хората не биха могли безкрайно дълго да понасят мизерия, лишения, несигурност и
най-вече изплъзващия се смисъл на живота,
ако срещу това не стои някаква общоприемлива идея, на която да се градят правила на живот и общуване. Имануел Кант, който след като в "Критика на чистия разум" щурмувал небето и установил, че там няма никой, след това в "Критика на практическия разум" отново предпоставил съществуването на бога заради своя добър слуга Лампе, който не би могъл да живее без бог. Заради този мил жест според оценката на Хайнрих Хайне той е не само велик философ, но и добър човек. Нека ми бъде простено малко примитивното сравнение, но хората в отчаяното си търсене на бога (разбиран в случая много широко и абстрактно като идея) от няколко години се опитват да припознаят негови заместители в Царя, Слави Трифонов и Бойко Борисов. Въпреки личната ми симпатия към двама души от тази тройка, не мисля, че те пълноценно запълват огромната празнина.
Липсата на общоприемлива национална идея (нека условно я наречем американска мечта в български формат) породи среда, в която лесно избуяват някои
вносни инфантилни и фашизоидни концепции за миналото и настоящето
Все по-натрапчива през годините става малко параноичната мисъл, че някаква невидима сила се опитва да ни убие. Вече непоносимо много хора стоят на края на хранителната верига - до кофите за боклук и това на никого не прави впечатление. Фоторепортажите и тв-сатири с този сюжет станаха банални. По софийските улици почти до всяка боклукчийска кофа наднича образът на националното израждане. Можеше ли някой преди 13 години сериозно да предположи, че преди месец на общинарите във Варна ще им хрумне да лицензират правото на клошарите да бъркат в кофите за боклук?
Друг образ на пълзящото израждане са наркотиците.
Някога те бяха екзотика. Сега са национално бедствие и могъщ бизнес, от който някои елити се хранят.
Преди 10 ноември с бедността се кокетничеше. Някак не изглеждаше срамно човек да е беден или да произхожда от бедността. Внезапно тази мода премина. Някакви хора забогатяха бързо, тайно и помежду си, докато говореха за равен старт.
Никой политик не каза: "За бога, братя, забогатявайте!".
Чу се друго: "Не купувайте!" После стана още нещо странно. Почти всеки внезапно забогатял, смята останалите хора за внезапно оглупели. Още по-странно е, че на бедния човек му се вменява в задължение да бъде и глупав. Ето едно нахалство, което може да пробуди призрака на комунизма.
По-рано да си жив, изглеждаше някак естествено като дишането. Сега не е точно така. Оцеляването е финансов проблем. Това най-болезнено се усеща при вида на все по-често явяващите се в пресата и на публични места снимки на деца с ясно послание за едни 100 000 долара, които не достигат на въпросното дете да продължи да живее. Ако човек погледне отдалече и с леко премрежен поглед тези снимки, те приличат хем на некролози, хем на обява за голяма награда за главата на престъпник. (Wanted!) Човек неволно се пита, майка му стара, този дето ще ги вземе тези пари, не може ли да го направи безплатно? Явно не може.
Заедно с изплъзващия се смисъл на живота
промени се и отношението към смъртта.
Хората започнаха да я чувстват някак по-близка. Сред едно твърде несигурно всекидневие тя изглежда като устойчива и неизбежна перспектива. Вероятно това е една причина за оживлението по гробищата на Задушница. Едва ли хората след 1989 г. внезапно са станали вярващи и изпълняващи християни. Мисълта и очакването на умирачката ги тревожи. От което бизнесът на погребалните агенции процъфтява, а България заприлича на околийския град Н. от "12-те стола", в който по думите на Илф и Петров имало толкова много бръснарници и погребални бюра, че на човек му се струвало сякаш жителите се раждат, за да се подстрижат, да се обръснат, да се освежат с одеколон и да умрат.
Заради тази тъжна и тягостна картина 10 ноември вече не е това, което беше. Преди 13 години този ден беше зареден с красиви илюзии, но те постепенно избледняха. Връщането на Симеон Сакскобургготски беше последният праг на илюзиите. След него трябва да се очаква нова сакрална дата, заредена с нов смисъл.
|