Нямам представа какви са били споровете между студентите; дали някой отвътре е "предал четата" (в България често крепостта пада заради хора в нея, а не извън нея); имало ли е натиск... Давам си сметка, че сега цялото ляво и всички т.нар. доскоро антиБСП коментатори от "тоя списък" ще се надпреварват в определенията и квалификациите за прекратената окупация - загуба, катастрофа, клякане, излагация, поражение, предаване...

Но моето лично мнение е, че нещата се случиха по този начин, по някои съвсем конкретни причини:

1. В обществото не се намира засега критична маса граждани, които да подкрепят протестите така, че правителството да няма алтернатива, освен да управлява оттеглянето си и да мисли за оставка в най-добро - в користен план - за четирите партии в парламента време. Обществото не можа да се излюпи от черупката на несвободата, на примирението и обезверяването, на самовъзприемането си като поданици, като обект на чужди заговори и конспирации. Нека си сложим ръка на сърцето - обществото не подкрепи протестите и студентите, както трябваше да стане, често ги изоставяше, заемайки любимата сеирджийска, махленско-обсъждаща и осъждаща поза, както винаги правещо се на кошаревски свидетел и показвайки, че не е оттук и е за малко. Окупацията е само едно от средствата, тя не е Средството.

2. Ръководството на СУ на практика предаде студентите - с изключение на някои негови членове то отказа да види в студентския протест битката за България, не беше на нивото на предизвикателството, не можа да си даде сметка, че със студентите то е от едната страна на борбата за модерна, европейска, демократична и нормална България. Същото се отнася и за много други ръководства на университети и аз смятам това за синдром на елита на университетската общност - като "прочит" на процесите в България, като манталитет, като криворазбрана консервативност и тясно разбрани гилдийни интереси.

Отказвам да влизам в дискусии тук за силното присъствие на хора от бившата ДС в тези ръководства, за да не променям патоса на написаното и да го изкривя неволно - става дума не за минали обвързаности, а за дефицит от перспективно мислене. Може би причина за това е изтезаването на системата за висше образование от редица поредни правителства, което снижи нивото му и превърна с финансова принуда ръководствата на университетите от мъдри бащи и майки на нацията, от духовни водачи в зорлем бизнесмени, търговци и печалбари... С такова насила имплантирано "пазарно" мислене оптиката на духовното водачество се изкривява в сметкаджийство и нагаждачество в удобна за властта поза и позиция...

3. Българската интелигенция не можа да се нареди - като символ и емоция, като символен и емоционален ресурс - в първите редици на протестите. Някой ден, когато моето поколение, профукало уникални шансове и допринесло да ни «откраднат» Прехода и да си изпуснем България, си направи окончателната равносметка сред терзанията на старостта, в нея ще има много горчивина, че българското усилие за нормално общество не бе подкрепено от интелигенцията. Тя 25 години намира максимум усилия да подкрепя гражданското общество чрез отделни личности, но не и като прослойка, която е национално богатство и национална сила за очовечаването на България.

Няма да коментирам тук дали това е, защото е изгладняла и лесно се купува, дали заради обективни процеси в начеващото постмодерно общество на пълна релативност на ценностите и засилваща се атомизация на хората, дали заради паралелното задушаване със сила на част от нея и на задушаване с изкусителна прегръдка на друга част от нея при социализма.

4. (Това може да звучи песимистично и затова би могло да се пропусне при четенето...) България е силно изтощена от непрекъснатото заминаване навън, на Запад, на млади, креативни, творчески, потентни във всички смисли, решителни, предприемчиви, горди, смели, търсещи, знаещи и можещи хора. Това превръща народа ни като цяло в доста унила маса, в него се възвръщат нагласи и уклони към пасивност, обреченост, пораженчество, примирение: Аз ли ще оправя света! Наклонена главица сабя не я сече! Да би мирно седяло, не би чудо видяло! Да правят - каквото щат!

На нас вече почти ни липсва нужната закваска, нужният сбор от личности, нужната (по Лев Гумильов, мъдрия философ и син на великата поетеса Анна Ахматова - смазана психологически от сталинизма, и на големия поет Николай Гумильов - убит от болшевиките) пасионарност - способност за силна духовна и нравствена енергия, с която да оплодотворим, да облагородим, да възродим, да възкресим България, да предотвратим превръщането й - както много пъти съм писал досега - в коридорна територия с обслужващи функции, управлявана от антинационален и корумпиран елит и населена от спасяващи се поединично индивиди.

В такова унило, отчаяно, падащо на социалното дъно или вярващо в максимата "Човек за човека е вълк", чалгизирвано и опростачвано непрекъснато общество (по-скоро "общество") не е странно, че всеки порив, всяка свежа идея, всяка глътка чист въздух се превръщат в обект на завист, омраза и ненавист. Точно така някога се шегуваха, че живеещият в мръсен въздух, смог и промишлен задух перничанин, като се качи в планината, започва да кашля от чистата горска свежест...

В такова отрекло се от собственото си право на бъдеще общество с убийствена сила важи обратната връзка на нашето битие и съзнание: Ние ставаме все по-зли, защото живеем все по-зле, и живеем все по-зле, защото ставаме все по-зли.

Така че студентите не са виновни. Ние сме виновни пред тях, че в дните на единствената им младост им стоварихме такава България на плещите, а после злорадстваме, че те са приклекнали под нейната смазваща тежест!