Скоро ще се навърши четвърт век, откакто рухнаха комунистическите режими в Централна и Източна Европа. Заедно със Съветския съюз се сгромолясаха и наложените от него модели в политиката, икономиката и обществените устройства. Колапсът на системата беше последван от дълбоки процеси на трансформация във всички икономически и държавни структури. Надеждите обаче, че западните стандарти ще се наложат бързо, бяха май напразни: препятствията по пътя към утвърждаването на демократичните стандарти се оказаха трудно преодолими.

Как се справиха с това предизвикателство единайсетте страни от някогашния социалистически лагер, които днес вече са пълноправни членки на ЕС? Този въпрос разглежда книгата "От Източния блок до Европейския съюз", която е отскоро на германския книжен пазар. Нейни автори и съставители са Гюнтер Хайдеман и Карел Водичка. Проф. Хайдеман ръководи катедрата по нова и най-нова история в Университета в Лайпциг и е директор на института "Хана Арендт" за изследване на тоталитаризма към техническия университет в Дрезден. Д-р Карел Водичка се занимава с политически науки в същия институт и преподава във философския факултет в университета в Усти над Лабем в Чехия.



60 години преход?



По повод премиерата на книгата вестник "Франкфуртер алгемайне цайтунг" ни връща в годината на обединението на Германия - 1990-а. Тогава известният политик и публицист Ралф Дарендорф беше казал, че докато в бившите соцстрани бъде утвърден западният модел на демокрация, ще изминат може би 60 години - тоест трябва да се сменят най-малко две до три поколения. Днес, 24 години след промените, книгата "От Източния блок до Европейския съюз" търси отговор на въпроса докъде са стигнали по този път бившите комунистически страни.

Изводите на авторите са амбивалентни: от една страна, налице са значителни успехи в изграждането на новата политическа система, гражданският ангажимент се е повишил значително, изхождайки от твърде ниското му ниво в годините на комунизма, а демокрацията се е наложила като най-подходяща форма на управление. Единствено в България хората изглеждат не напълно убедени в предимствата на демократичната идея, се казва в книгата. От друга страна обаче - безправието и лъжите, които бяха основните инструменти на социалистическите режими, доведоха до там, че хората в страните от Централна и Източна Европа вярват много по-малко в предимствата на пазарната икономика и демокрацията, отколкото западноевропейците. Политическите партии не се ползват с доверието на народа, избирателната активност е много по-ниска, отколкото на Запад, личната инициатива е всичко друго, но не и масово явление, а доверието и моралът си остават дефицитна стока. Това обяснява защо в тези страни корупцията и популистките пароли намират благодатна почва.

Книгата "От Източния блок до Европейския съюз" стига и до още едно съкрушително заключение: политическата арена в бившите соцстрани има навика да се преобразява в един вид "магазин на самообслужване", в който е трудно да откриеш разликите между отделните политически елити, тъй като в повечето случаи те "консумират" властта по един и същ начин.



България на опашката



Независимо от всички трудности обаче случилото се през 1989 година промени Стария континент така, както никое друго събитие след края на Втората световна война, пише на свой ред сайтът wordpress.com, който също публикува рецензия на книгата "От Източния блок до Европейския съюз". Сайтът цитира един друг извод на авторите, а именно, че като цяло членството в ЕС и НАТО се е оказало силен стабилизиращ фактор за страните в преход. Всички 11 посткомунистически страни от ЕС днес могат да бъдат определени като утвърдени демокрации - за разлика от останалите държави от бившата съветска империя. Най-добре протича преходът в източните германски провинции (бившата ГДР), следвани от Естония, Словения и Чехия. Полша, Словакия и Унгария образуват златната среда, докато България, Литва, Латвия и Румъния получават оценки под средната, посочва wordpress.com.

"Франкфуртер алгемайне цайтунг" прави в тази връзка следното заключение: утвърждаването на демокрацията в новите страни - членки на ЕС, е дългосрочен процес, който изисква и дългосрочна подкрепа отвън. Именно от мащабите на тази подкрепа ще зависи дали преходът ще продължи толкова дълго, колкото беше прогнозирал Ралф Дарендорф.