Няма сила, която свири само верните политически трели, както няма и такава, у която всичко е фалшиво. Може би смисълът на политическия ни живот през прехода е не да викаме - тези са правилните сега и завинаги, а онези - гадовете сега и завинаги, но да правим така, че и при тези, и при онези да се появяват повече кадърни лица - като ноти на правилното място.

Имах среща с един приятел пред столична телевизия, взехме си бири и се загледахме къде да седнем. Всички маси бяха заети, дори препълнени. Само на една имаше един-единствен посетител, човекът си клюмаше самичък, никой не рачеше да му прави компания. Може би защото самотникът беше Йоло Денев, перманентен поборник, стихиен философ-концептуалист, жрец на Тангра.

И силно склонен към пламенност и речи, ако има медиен интерес. (Чунким е само той така.) Ние не се убояхме и



се турихме при бай Йоло



Ако очаквате оттук нататък обаче някакви тънко отточени и перфидни иронични стрелички от моя страна по повод тази одиозна фигура, значи не сме на една вълна. И наум не ми идва да се бъзикам с неуморния деец. Първо, защото той никого не агресира със скучен реализъм. Второ, защото е човек с кауза, каквото и съдържание да влагаме в това и колкото и да е невъзможно да идентифицираме каузата. Нещо повече - да му дава господ здраве, да живее 100 години, но аз лично, ако имах власт, щях да му направя един монумент, когато му дойде времето да остави този луд свят. На площада, без постамент. Един вечен протестиращ Йоло, развял един вечен протестен байряк. Срещу кого, за какво - не е толкова важно. Винаги има защо. Те си знаят.

Работата е там, че някакви дори искали да набият поборника, понеже склонността му към протести го била ситуирала в лагери с напълно противоположни лозунги и пристрастия по едно и също кажи-речи време. Боят щял да стане в автобуса, Йоло едва отървал насилието. Нека кажа, че съм твърдо на негова страна и порицавам душманите му гневно.

Нека кажа и това, че десетки и стотици от вярващите си днес, че спасяват отечеството и че въплъщават светли политически каузи, не превъзхождат Йоло по КПД. Уви. Ако съдя по това, което чувам от тях из медиите, или по това, което чета от тях по форумите. "Да свалим олигархията, да въведем задължителни мажоритарни избори, изобщо да въведем задължителни избори, лустрация на бивши ДС служители (но които не мислят като нас), лустрация на стари и грозни, на червени бабички и лекомислени Червени шапчици, на студенти предатели и пияни преподаватели..."

Аман, пази боже от хора, които са тръгнали да оправят света, защото не могат да оправят реда в главата си. Едни такива, изцяло лежащи на нашите данъци, призоваваха да спрем да плащаме данъци по едно време. За да сме преборели неправдата.

Както и да е. Някои от тях ще направят кариера. Ще пристъпят първом плахо из коридорите на властта, ще им се услади лека-полека, ще започнат да се чувстват като родени там, ще са готови да прегърнат каквато и да било кауза, но да останат в тези коридори още малко, още мъничко, още четвърт мандатче поне... Тогава вече няма да им е важно фалшиви или истински хармонии звучат зад стените на властта. Дали примерно зад тези стени шушука добре мимикриралата стара олигархия, дали нови гьонсурати местят пешките и дърпат конците, дали бръмчат подслушвателни устройства или мишкуват току-що излюпени, а вече безсмислени административни гризачи - не, няма да им пука изобщо.

Пък бай Йоло и тогава ще си остане



враг на реализма и статуквото



Вероятно пак ще е на улицата, пак ще протестира и пак с пълно право.

Въпросът е все пак мелодията на управлението да я свири който я може. Бай Йоло, да е жив и здрав, едва ли може тази мелодия - той свири свирката на протеста. Но, както в изкуството, мнозина свиркат, а не са Паганини.

Има една притча, май по Овидий беше. По-втора ръка богът Пан свирел добре на тръстикова флейта. Толкова се харесвал, че дръзнал да призове големия Майстор - по-първа ръка, бога Аполон, на състезание. Жури пък били богът на една планина, забравих му името, и - жури ли, просто айляк ли - цар Мидас. Засвирил Пан на простата си свирка, заслушали се полета и гори, бивало. Пан свършил. Излязъл тогава Аполон, наметнал червена мантия, дръннал струните на златната си лира, отронили се божествени звуци. Непостижима хармония сляла небето и земята, камъни, смъртни и безсмъртни затаили дъх омагьосани.

Планинският бог присъдил победата на Аполон, всички били съгласни. Мидас обаче хвалел Пан и се прехласвал само по него. Така досадил, че Аполон не издържал, уловил Мидас за ушите, опънал му ги здраво и станали магарешки. Оттогава онзи ходи с тюрбан, крие ги.

Уж ги крие, а я ги я - и от телевизора стърчат, и от академичната ни йерархия, и от политическата ни класа. Впрочем от критиците й също.

И си имаме и ние свирка като свирка, но не е онази свирка. Тази, нашата, семпла иде - като пискун.